— Мили Боже — извика момичето. — Ранен ли си?
Той опипа челото си.
Видя кръвта по пръстите си.
— Нищо ми няма — отговори бързо. — Малка драскотина. Ще пощипе и ще завехне.
Запали двигателя, угаснал при рязкото спиране, и настъпи газта. Със страшен рев БМВ-то се втурна към Зинджирликую.
— Слушай сега — обърна се към Филиз. — Като стигнем до дома на Корай, ще останеш в колата.
Момичето понечи да отговори, но Сарп не ѝ даде възможност.
— Никакви възражения. Не знам какво ме чака там. Не мога да се тревожа и за теб.
За пръв път говореше толкова рязко. Усещаше го, но нямаше избор. Не знаеше какво ще завари. Може би убиецът беше още там. Можеше да го нападне. Защото онзи, който уплаши Корай в кръчмата, беше видял и него.
— Разбра ли? — продължи. Течащата по челото му кръв вече образуваше червена пелена пред погледа му. Филиз се опита да попие кръвта с кърпичка, но той рязко дръпна глава.
— Разбра ли, попитах? Остави това. Не ме карай да те излагам на опасност!
Филиз внезапно потръпна от щастие. Колко странен беше животът! Това бяха най-очарователните думи, които чуваше от Сарп, откакто работеше за него. И бяха изречени в нощта на ужасите. При други обстоятелства би отговорила: „Не се безпокойте за мен. Мога и сама да се грижа за себе си“, но не го каза, а само прошепна:
— Добре.
Сарп зави като светкавица, с писък на гуми по пътя от Маслак към Левент IV. На табелата в ъгъла на тясната улица Филиз прочете „Исхан Хилми Алантар“.
БМВ-то спря с вой на спирачки. Сарп изскочи от колата и изкрещя на Филиз:
— Заключи се отвътре. Не излизай, докато не те потърся. Дръж телефона до себе си. Звънни ми при най-малко съмнение. После набери 155. Незабавно!
Побягна, без да дочака отговора на момичето. Филиз беше напълно объркана. Сарп не тръгна към охраняваната входна врата на комплекса, а се прилепи до стената, за да се скрие. Успя да се изкачи и се прехвърли от другата страна.
Дали нападателят беше тук? Прикривайки се зад дърветата, Сарп тръгна към апартамента на приземния етаж, като непрекъснато ругаеше наум.
Играе си с огъня. Хем се страхува, че го следят, хем живее на приземния етаж. Може ли човек да бъде толкова глупав?
Апартаментът беше тъмен. Единственият светещ прозорец в сградата беше на ъгловия апартамент на шестия етаж. Дали не бяха чули нещо?
Опита се да види часовника си в тъмното. Четири и шестнайсет… От последния вик на Корай бяха минали шестнайсет минути. На пръв поглед не бяха кой знае колко, но можеше да имат жизненоважно значение. Деветстотин и шейсет секунди, които не можеха да се върнат.
Какво беше казал Корай по телефона? „Дойде… Тук е!“
И какво беше това на латински? Корай му беше казал да не го забравя, но той не успя дори да го запомни.
Колко ли души бяха? Този въпрос съвсем го подлуди. Корай беше казал „дойде“. Но може би в градината се спотайваше още някой. Нямаше друг начин. Трябваше да поеме риска. Нямаше смисъл да влиза в дома откъм входната врата. Трябваше да се опита през задния вход откъм градината. Корай също влизаше и излизаше оттам.
Приведе се и измина още няколко крачки.
На всяка спираше и се ослушваше. И отново. Всичко тънеше в гробна тишина. Мъртвешка тишина, мина му през ума.
Вече беше на площадката пред вратата. Стъпваше на пръсти, за да не вдига шум по плочките. Масата, на която пиеха ракия с Корай в топлите летни нощи. Скарата, на която Корай печеше мръвките. Столът му. Трябваше да се отърси от нахлулите спомени и да отвори ума, очите, ушите и всичките си сетива. Трябваше да бъде тих като смъртта и безмилостен като нападателя на приятеля му.
Приближи съвсем, опасявайки се от нападение. Сърцето му още малко да изхвръкне от гърлото. Още една крачка. Вратата беше отворена.
Сарп Кая леко бутна открехнатата врата. Спря и се ослуша. Никакъв звук. Бавно приближи към кухнята.
Внимаваше да не се блъсне в нещо. Обърна се наляво. Тъй като много пъти беше влизал в кухнята на Корай, знаеше накъде да върви. Бавно пристъпи още една крачка. Отново спря. Наоколо цареше пълна тишина.
Внезапно усети някакво безпокойство. Може би и Корай беше изпитал това чувство. Може би заради това беше казал по телефона: „Тук е, усещам го“. Не чуваше нищо, но беше убеден, че не е сам.