Изчака, без да мърда. Всичко можеше да се превърне в маратон на търпение. Ако действително не беше сам, един от двамата непременно щеше да се раздвижи. И да заплати с живота си. Сарп беше сигурен в това. И както не носеше дори джобно ножче, това щеше да е той.
Очите му постепенно свикнаха с тъмнината. Помъчи се да различи предметите върху кухненския плот. Трябваше да е тук, до фурната. Протегна ръка без да мърда. Тук беше. Наборът от ножове на Корай! Осем различни по размер ножа, забити в дърво. Без да вдига шум, напипа най-дългия и полека го извади от гнездото му. Стоманата проблесна за миг. Стисна ножа здраво и почака още малко. Сега поне имаше някакъв шанс.
Сърцето му съвсем зачести ударите. Направи още една крачка. Вече беше до вратата към дългия коридор. Изчака. Ако не беше сам, онзи също щеше да действа. Заслуша се със затаен дъх…
Сега го чу. Вече беше сигурен. В апартамента имаше още някой. По-скоро усещаше, отколкото чуваше дишането, което онзи сдържаше. Ако не беше лекарският му слух, нямаше да го чуе. Накъсано, учестено дишане от притискането на уголемени дробове в гръдния кош. Убиец с болестта ХОББ[19].
Стисна ножа още по-здраво. Може би в момента беше на мушката на огромно автоматично оръжие. Приведе се още повече и пристъпи още една крачка.
Внезапно се подхлъзна вдясно. Първо му се стори, че чува тропот, а после стържене. За да смали целта, коленичи. Ако беше възможно, щеше да пробие стената с гърба си и да потъне в нея.
Тихо спря. Сърцето му блъскаше като лудо. Щеше да види и най-малкото движение, да чуе и косъм да паднеше и светкавично да забие ножа, който стискаше в ръката си.
Почака, но нищо не се случи. Нито звук. Вече не усещаше и дишането на мъжа. Отново се ослуша. Не, никакво дишане. Тогава се стресна от хрумналата му мисъл. Дали не беше Корай? Ами да, можеше да е тежко ранен. Докато той пълзеше по пода с нож в ръка и съчиняваше екшъни, приятелят му може би береше душа в спалнята. Може би чутото одеве накъсано дишане беше неговото. Може би вместо да побърза и да го спаси, от страх беше прекъснал живота му.
Пружината изведнъж се отпусна и Сарп с неочаквана за себе си бързина се озова в стаята, от която преди няколко секунди беше доловил дишане.
Тук нямаше нищо друго, освен леглото на Корай и няколко вещи.
Умът му веднага попита: „Къде е мъжът? Къде отиде? Дали не се скри някъде, за да те ликвидира, като установи местоположението ти?“
Чу проскърцване. Изведнъж го обля пот. Мъжът беше преминал към действие. Щеше да го нападне всеки момент. Сарп съвсем замръзна на мястото си. Цялото му същество се подготви за контраатака. Нямаше да се даде без бой.
Заслуша се в тишината. Отвори широко очи, за да види всяко движение. Известно време нищо не се случи. После му се стори, че чува шумолене и след него забързани стъпки. Дали не се заблуждавам, нададе ухо. Сякаш някой тичаше вън.
Точно тогава се случи нещо съвсем неочаквано. В непрогледния мрак избухна бомба. Така се стори на Сарп пронизителния звън на телефона, който вибрираше в джоба му.
Смръзна се на място. Две телефонни бомби в разстояние на един час. Свършен беше. Оставаше само куршумът. Беше въпрос на време.
Извади от джоба си телефона, който не спираше да раздира тишината, и видя на дисплея името на Филиз. Да не беше ѝ се случило нещо? За какъв дявол доведе тук момичето, запита се и натисна зеления клавиш.
Страхливо поднесе слушалката към ухото си и чу гласа ѝ:
— Сарп, някой излезе отвътре!
— Кой?
— Не знам. Ти нали прескочи една стена?
— Да.
— Един мъж изскочи оттам. Известно време се кри в подножието на стената. После се изправи. Великан някакъв.
Сега разбра какви са били стъпките преди малко. Докато той се гушеше тук вир-вода от страх, убиецът беше избягал.
Наруга се. Вече беше сигурен. Това беше трополенето преди малко. Мъжът беше намерил начин да излезе в градината и да избяга. Изтърва го на косъм. На косъм, промърмори.
И сега момичето беше самљ. Филиз беше в опасност! Сарп се смрази при тази мисъл. Но веднага изскочи от укритието си. Така или иначе вече нямаше нужда да се крие и страхува.
— Къде е — викна в слушалката, — къде е онзи?
— Отиде си — отговори Филиз. — Мина покрай мен и изчезна. Легнах на пода, за да не ме види.
— Стой така — задъха се. — Не мърдай и остани така. Чуваш ли? Само не мърдай. Може да се е скрил някъде и да чака да се покажем.
— Добре — тихо каза Филиз. — Сарп?
— Какво? Да не се е случило нещо? Нещо видя ли?