Сарп погали косите на приятеля си и престана да плаче.
— Обещавам ти — каза. — Няма да оставя това така. Каквото и да си търсил, ще го намеря и няма да спра, докато не пратя в ада копелето, което ти стори това. Кълна се.
Извади телефона си, за да позвъни в полицията и внезапно настръхна.
Телефонът!
Телефонът на Корай не се виждаше никъде. Убиецът го беше взел. И последният набран номер беше там. Убиецът вече беше на един клавиш разстояние от него.
Преди да позвъни в полицията, му хрумна нещо щуро.
— Направи го, синко — рече. — Ако не ти, той ще го направи. Нека гадът да разбере, че си по петите му. Нека усети до мозъка на костите си яростта и гнева ти.
Набра номера на Корай. Какво ли не би дал да чуе от апартамента характерния сигнал на „Нокиа”! Но не го чу. А телефонът звънеше някъде. Най-вероятно в джоба на убиеца.
Никой не вдигна. След известно време връзката прекъсна. Дали пък не беше захвърлил телефона при бягството си?
Отново набра номера. „По петите ти съм, копеле.“
Телефонът звънеше ли, звънеше… И тъкмо да затвори, вдигнаха. Мобилизира всичките си сетива, слух и разум, за да чуе някакъв звук.
И го чу. Същото хрипливо дишане като в апартамента на Корай.
— Ти, копеле мръсно — просъска. — Ще те пипна. Бягай накъдето ти видят очите, скрий се в миша дупка, ако щеш. Ще те намеря. Заклевам се. Ще те намеря и ще те удавя в собствената ти кръв. Ще те ликвидирам, докато се мъчиш да поемеш още глътка въздух в болните си дробове… Чуваш ли…
Връзката прекъсна. Убиецът го беше чул. Беше почувствал гнева и омразата му. Вече нямаше връщане. Предстоеше разплата, която щеше да приключи със смъртта на единия.
— Но ти ще пукнеш — извика в слушалката, макар да знаеше, че линията е прекъсната.
Мисълта, че убиецът е чул гласа му, предизвика у него странно усещане. Сега беше напълно спокоен.
Натисна три клавиша. Сигурно се включваше записващо устройство.
— Сто петдесет и пет, полиция. Слушам ви.
Сарп си пое дълбоко въздух.
— Искам да съобщя за убийство.
Представи се и даде адреса.
— Да, на местопрестъплението съм.
Изслуша отсрещния.
— Жертвата е Корай Булут — каза задавено. — Приятел съм му.
И затвори.
София
Беше тъмно като нощ. Посланик Волкан Демиркан отпи още една глътка от кафето си. Изведнъж поройният дъжд забарабани по прозореца на стаята. Що за дъжд в разгара на лятото? От онзи трагичен есенен ден в Рим ненавиждаше такова време. И в онзи проклет ден дъждът шибаше така като камшик по града. Издуха дима от цигарата към великолепния полилей.
Притеснено стана и отиде до прозореца. Докато минаваше покрай изящната резбована тоалетка от орехово дърво, стара поне колкото полилея, погледът му се спря върху огледалото в позлатена рамка. Спря за миг и се вгледа в мъжа с посребрени слепоочия. Който и да видеше тънките бръчки по челото и около очите му, щеше да предположи душевните му терзания. А в зеленикавите му очи щеше да прочете дълбока скръб. Леко прегърбеният нос свидетелстваше за воля и сила, а съразмерните устни, здравото и все още свежо тяло караше жените да се обръщат след него, но това не правеше впечатление на Волкан Демиркан.
Открехна пердето и се загледа в улицата, по която колите минаваха, вдигайки фонтани от вода. Дъждът беше толкова силен, че чистачките им не смогваха да се справят с водната пелена по стъклата.
Всъщност би трябвало да е доволен от живота. След преживения кошмар от химическите атаки, хвърлили света в ужас, българската столица беше почти като санаториум за него. Бурята на химическия тероризъм беше отминала, помитайки много жертви, включително двете му любими същества, и за него бяха останали призраците. Волкан знаеше, че те никога няма да го напуснат.
Лицето му се сгърчи от болка. Пред очите му изникна малкото русо момиченце, което с разперени ръце тичаше по улиците на Рим.
„Гледай, тате, летя.“
След това пред погледа му преминаваше Жале, викаща: „Не тичай Сибел, ще паднеш!“
Жале и Сибел сега бяха му обърнали гръб и хвърляха монети във Фонтана на любовта. Господи, колко красиви бяха и двете! С гордост и удоволствие ги наричаше жените на Волкан. Шестгодишното момиченце много не разбираше това, но страшно му се радваше. Веднага се ухилваше, защото баща ѝ смяташе и нея за жена. Ако я оставеха, щеше да черви устните си, да нахлузи майчините обувки с токчета и да отиде на пазара. Но тя никога нямаше да порасне. Дори в мечтите на баща си щеше да си остане все на шест.
„Я да чуя какво си пожела“, питаше Волкан.
С русите си къдрици дъщеря му приличаше на ангел. Те вече не бяха на мода, но Жале казваше: „Всяко момиченце трябва да носи панделки в един период от живота си“, и връзваше косата ѝ с огромна червена панделка.