„Не казвам. Пожеланията не се казват.“
В спомена му иззвъня телефон.
„Волкан!“
Гласът на Жале.
„Скъпа?“
От слушалката се носеха ужасяващи викове.
„Какво става там, мила?“
„В метрото сме… Любими… Нещо… Влакчето… Спря… Дим… Миризма…“
Жале едва говореше от кашлица… Чу плача на Сибел.
„Мамо, гърлото ми… Мамо!“
„Жале! Жале!“, крещеше и той, обхванат от ужас и паника. „Какво става?“
„Не… знам, скъпи. Хората… уми… ох… падат…“
Сибел продължаваше да плаче от болка.
„Не пла…чи, рож…бо… Се…га ще ми…“
Гласът на жена му все повече отслабваше.
Плачът на Сибел изведнъж спираше, а в помътеното му съзнание се извисяваше викът на Жале. Слаб, но пълен с болка.
„Сибел… дете…то… ми! Боже! Вол… кан!
„Жале! Жале! Какво става със Сибел?
„Люби…ми… ние… умира…“
Гласът на жена му също секна. От слушалката се чу падане на нещо.
С телефон до ухото Волкан се затича и пусна телевизора. По РАИ 1 развълнувано говореше жена.
„Прекъсваме програмата за новините от последния час. Извършен е атентат срещу метрото в Рим. Повтарям, атентат срещу метрото в Рим.“
Боже милостиви!
Треперещ от ужас, Волкан тичаше из стаята, крещейки в слушалката:
„Жале! Сибел. Моля ви, говорете! Жале… Скъпа?“
Телефонът работеше, но никой не отговаряше. Чуваха се само писъци.
„Метрото е спряно“, казваше говорителката. „Все още нямаме информация от пресцентъра за атентата… Нито за извър-шителите… О, един момент… Пристигна някаква информация.“
Жената притискаше слушалката с пръст към ухото си, за да чува по-добре.
„Да. И парижкото метро е било нападнато като римското… От Лондон също пристига известие за атентат… Берлин…“
„Ало, Жале! Сибел… момиченцето ми. Господи, Господи. Какво става… Ало! Никой ли не ме чува?
Никой… Единствено пълна тишина. И някакво странно съскане. Толкова.
— Господине! Моля ви, господине. Случило ли се е нещо?
Плътният глас зад Волкан Демиркан прекъсна потока на спомените му.
Застанал зад него, аташето от ВВС, полковник Окан Тансел, го гледаше разтревожено. Понеже идваше от тренировка, полковникът беше в спортен екип. Носеше анцуг и маратонки. Сините му очи светеха като прожектори върху загорялото лице. Както всички пилоти, дори когато гледаше отблизо, очите на Окан шареха по лицето на събеседника, сякаш проучваха нещо надалеч.
— Добре ли сте, господин посланик?
— Добре съм — промърмори Волкан. — Нищо ми няма.
Но лицето му беше мрачно. Чашата потракваше върху чинийката в ръцете му. Като видя, че аташето го гледа в ръцете, я остави на масичката. Окан Тансел беше най-обичаният и доверен приятел сред подчинените му. Тръгна към бюрото, като се опитваше да се усмихне.
— Помислих, че повече няма да работите. Като видях шофьора Седат, си рекох да намина.
— Добре си направил, Окан — и посланикът с жест покани госта си да седне. — Ще пиеш ли кафе?
— Благодаря, ще пия — седна Окан на предложеното му място.
Докато посланикът натискаше копчето и поръчваше кафе, полковник Окан се ядосваше на себе си. Как можа да му зададе такъв тъп въпрос: „Случило ли се е нещо?“ Какво можеше да се случи? Какво повече можеше да се случи на човек, загубил жена си и дъщеря си при терористичен акт в Рим? А той взе, та го попита.
Реши да смени темата.
— Има ли новини от Анкара?
— Има — притеснено отговори Волкан. — Твоичкият ме викна в стаята за шифроване.
„Твоичкият“ беше външният министър Джандемир Гюнер. Отвращаваше се от него. Министърът го мразеше и би го убил, ако не се страхуваше от премиера Еге Тунабою.
— Не го обичаш. А той се е затъжил за теб и те вика на криптографа.
Млъкнаха при влизането на служителя с кафето. Спогледаха се с усмивка.
Окан Тансел отпи кафе и продължиха да мълчат. Изгаряше от любопитство какво е искал министърът. Но не можеше да разпитва началника си за засекретен разговор. А и министърът не беше пратил шифрограма, а извика посланика на апарата. Значи разговорът беше толкова секретен, че трето лице не биваше да се намесва.
— Поиска да науча намеренията на българите — кратко отговори Волкан, който знаеше какво си мисли приятелят му.
— По кой въпрос? — попита неволно Окан.
— Не е за вярване.
— Ще ми кажеш ли?
— Защо не? Доколко сериозни са намеренията им да излязат от Европейския съюз… И… дали ще ратифицират Договора за забрана на микробиологичните агенти, оръжия и тестове, подписан от нашия премиер.