— Не мога да повярвам. Министърът те вика на криптографа, за да те пита за информация, която вестниците бълват ежедневно?
— Точно така.
Волкан Демиркан беше умислен.
— Направил го е само за да те тормози. Да те дразни — плъзна иронична усмивка по лицето на Окан. Но посланикът остана напълно сериозен.
— Освен това — продължи колебливо — искаше да знае дали има промяна в позицията ми по договора. Нареди шифрограмата да бъде на бюрото му до двайсет и четири часа.
— Защо?
Пак се беше изтървал неволно. Можеше ли да зададе такъв въпрос на човека, чиито дете и жена бяха станали жертва на химически тероризъм и беше посъветвал премиера за сключването на международен договор за забрана на тези ужасни оръжия?
— Точно това ми се видя странно. Позицията ми е ясна. Аз не съм военен. Нито учен. Нямам представа защо има нужда от такива оръжия. Според мен никакъв приоритет не може да оправдае произвеждането им. Не го намирам за хуманно. Добре познавам силата и поражението им.
Замълча и изгледа приятеля си. Окан кимаше и слушаше.
— Заедно с премиера работихме по този проект…
— Ти свърши основната работа — вметна Окан. — Ти убеди премиера. Ти го насърчи. Осигури му подкрепа, използвайки връзките си в много страни.
— Джандемир Гюнер беше против това още като съветник, преди да стане министър. Водихме трудна и упорита вътрешна и външна борба срещу големи сили. Гюнер направи всичко възможно да провали инициативата. Но не успя. Сега договорът трябва да се ратифицира. Церемонията ще се състои в Истанбул. И след като съм положил толкова усилия, ме пита дали не съм си променил мнението! Може ли такава простотия? Но Джандемир Гюнер не е прост. Целта му е друга. Не знам какво му се върти в главата.
Полковникът отпи още глътка от кафето. Наистина беше странно.
— И какво ще му пишеш?
— Знаеш.
Окан Тансел прочисти гърлото си. Прекръстоса краката си. След като сръбна още веднъж от кафето, каза:
— Генералният щаб не е удовлетворен. Военните се съмняват безкрайно много. Навремето подписахме Договора за неразпространение на ядрено оръжие и какво стана? Вързахме си ръцете. Всеки си правеше каквото си иска и си произвеждаше атомна бомба. И ние се озовахме в ядрен пръстен.
Волкан Демиркан слушаше полковника внимателно.
— Да, сега Русия и Щатите имат тонове химични отпадъци и ядрени глави, колкото да унищожат света — продължи Окан. — Във Форт Дистрикт ежедневно се произвеждат бацили и бактерии, които могат за минути да унищожат човешкия род. И кой знае какво още произвеждат всякакви други. Не слагам в сметката Русия и Северна Корея. Да не би Китай да стои със скръстени ръце? Разбира се, че човечеството има нужда от международна забрана. Но проблемът е, че…
— Дали ще спазват забраната? — изправи се Волкан Демиркан.
Окан Тансел кимна:
— Да предположим, че държавите ще я спазват, но съществуват множество непредвидими терористични групировки. Вкарай в лабораторията някой, който има понятие от химия, и за няколко часа ще унищожи маса народ…
— Трудностите са ми ясни — промърмори Волкан. Отнесеното му изражение изчезна. Сега погледът му беше решителен. — И какво, да се предадем ли? Трябва да се сключи този договор и всеки да го спазва. На всяка цена. Каквото и да струва. И която и сила да се опита заради печалбата да си играе със смъртоносни бактерии, вируси, болестотворни микроби, трябва да знае, че всичко ще ѝ се стовари на главата.
Замълча и погледна Окан в очите:
— И наистина да ѝ се стовари, полковник — добави. — Светът трябва да се стовари на главите им. Колебанието и съмнението са слабост. Не може да поверим света в ръцете на луди.
Полковникът смени темата за втори път.
— Утре ще използваш почивния ден, за да напишеш това ли?
— О, не. Това ще го претупам за час. Днес ми се обади българският външен министър Уди Стоичков. Премиерът им щял да даде градинско парти за националния празник.
— На това време ли?
— Може утре да се оправи. Ако не, вероятно ще ни приемат вътре. В резиденцията на премиера, но не било официално. Нито многолюдно. Няколко приятели, каза Стоичков. Съвсем по домашному. Ако искаш, можеш и по шорти. Знаеш, обикновен обяд. С картонени чинии, маратон по надяждане на крак. Държи да отида. „Непременно“, рече. Не приемал отказ. Трябваше да го чуеш как каза: „Трябва да дойдеш, Турко. В твой интерес е.“ Познаваш го, обикновено е начумерен. Никога не се усмихва, но по телефона се заливаше от смях. И аз отвърнах: „Ще дойда. Непременно.“