Полковникът се усмихна.
— Да не би специалната причина да е русата му секретарка, а? Може да е забелязал как я гледаш като се обърне.
— Окан! — престорено протестира Волкан.
— Без тия номера, господин посланик — също така престорено сериозно отговори полковникът. Стана и се отправи към вратата. Преди да излезе, се обърна:
— На приема миналия месец забелязах как я гледаш. А може и тя да го е накарала да те покани. А?
Отвори вратата и излезе. Докато вървеше към стаята си, в ума му кънтеше гласът на посланика Не можем да оставим човечеството на луди.
Всъщност лудите вече бяха превзели света. Те бяха навсякъде — по най-високите държавни постове, във финансовия сектор, промишлеността, търговията и науката. Бяха безскрупулни и смъртоносно опасни. Особено когато се опитваха да им попречат.
Играят си с огъня, помисли си, свивайки по десния коридор. И двете страни си играят с огъня!
Истанбул
Когато на вратата се позвъни, Сарп се беше замислил дълбоко. Но не успяваше да се съсредоточи. Докато си блъскаше главата за причината на убийството, мисълта му се разпиляваше в други посоки: „Как да попреча на Филиз да влезе?“
И преди да си отговори, започна да мисли за сестрата на Корай.
„Какво ще кажа сега на Суна? Как ще ѝ го съобщя? Нима трябва да ѝ кажа: Ела, че някакво копеле преряза гърлото на брат ти?”
При третото позвъняване стана. Като видя физиономията си в огледалото при закачалката, си рече: „Заподозрян номер едно“.
Косата му беше разрошена, очите кървясали, изнурено, болно лице. Който и да го видеше, щеше да го помисли за убиец.
Непременно щеше да бъде първостепенният заподозрян. Защото беше съобщил за убийството и се намираше на местопрестъплението. Нали така ставаше в романите и по филмите? Обикновено убиецът съобщаваше за престъплението. А полицията най-много щеше да се заинтересува какво търси посред нощ в дома на жертвата.
„Защо не позвънихте, а влязохте през задния вход?“
Ей такива невинни въпроси щяха да задават непрекъснато, докато не откриеха несъответствие. И той всеки път щеше да повтаря едно и също.
— Идвам — обади се. Опита се да оправи косата си с една ръка.
Отвори вратата.
— Филиз!
Момичето беше стигнало преди полицията. Гледаше го с ядосан, уплашен и питащ поглед.
— Не влизай.
Тя се опита да го заобиколи.
— Да не искаш да откача, за Бога?
— Моля те, Филиз, не искам да влизаш.
— Още ли няма да ми кажеш нищо? Мъртъв ли е?
Сарп Кая кимна.
— Затова не искам да влизаш — каза тихо.
Търпението на Филиз се беше изчерпало.
— Виж какво — избута шефа си, — това, което ще заваря вътре, няма да е по-страшно от тревогата и напрежението, изживени навън.
Съпротивата на Сарп беше сломена.
— И не забравяй — допълни Филиз вече в коридора, — че съм не само секретарка, но и медицинска сестра. Има ли смисъл да припомням колко мъртъвци съм виждала?
Сарп ѝ даде път и каза с отпаднал глас:
— Поне не влизай в хола. Не искам да го виждаш.
Въпреки огромното си любопитство, Филиз тръгна към кухнята. Но Сарп не успя да ѝ попречи да види проснатия точно пред вратата на хола крак на Корай и отхвръкналата обувка.
Филиз се строполи на кухненската маса.
— Много ли е лошо?
Сарп отново кимна.
— Застрелян ли е?
— Престани да питаш. Мъртъв е и толкоз. Така или иначе, какво значение има?
Момичето го погледна с насълзени очи:
— Застрелян ли е? — попита отново с леден глас. — Искам да знам.
— Нож.
— Причината?
Той изведнъж се ядоса.
— Филиз — каза рязко, — да не те е изпратила полицията за предварителен разпит? Какви са тези въпроси, за Бога?
— Просто искам да знам. И мисля, че имам право. Изчезналият за цяла година Корай Булут изведнъж звъни. И то като получих поканата, която чакам от толкова време.
Замълча и погледна Сарп в очите. Подсмръкна.
— Знаеш ли какво си мислех отвън, свита от страх часове наред в колата? Защо сега? Трябваше ли да опропасти всичко тъкмо когато най-сетне успя да забележиш присъствието ми?
Замълча, за да избърше очи с ръкава на якето.
— Странно, нали? — промърмори. Очите ѝ се бяха зачервили от търкане и изглеждаше зле. — Да не мисля ли така? Изчезнал за цяла година, не можеше ли да почака още ден-два, си мислех. Може би още щеше да е жив. И ние може би…
Безпомощно скръсти ръце на гърдите. Вдигна глава, но се посвени да го погледне в очите. Знаеше, че няма да понесе неодобрение.