— Да не си се разделила с гаджето?
— Колко пъти ви казах, че нямам гадже, господин докторе.
Нарочно натърти върху думите „господин докторе“. Сарп беше поразен от чувствата, които пробягаха през лицето ѝ. Не че не беше виждал изблици на гняв, но за пръв път такива… Не можеше да ги определи. Това момиче е странно днес.
— Тогава си уморена — рече кратко и седна в креслото. — Аз съм виновен. Много те товаря. Работата тук, болните. Аз. Пък и вкъщи.
Филиз се опита да каже нещо, но Сарп я прекъсна:
— Моля да ме извиниш. Ако приятелят ти няма да се разсър-ди, нека излезем довечера. Да пийнем нещо, а?
Филиз не повярва на ушите си. Да излязат? Боже мили, какво му ставаше на този човек? Беше казал „приятелят ти“ с усмивка, която открои прелестните му трапчинки. Колко пъти го беше виждала да се усмихва през трите години, откакто работеше тук? Може би три?
Вдигна ръце, сви пръсти като котка и просъска:
— Казах ви, че нямам приятел.
Сарп закри лицето си с шепи, сякаш се страхуваше да не го одраска:
— Добре де, добре. Нямаш. Разбрахме ли се? Ще излезем ли довечера?
В този момент иззвъня телефонът. Момичето вдигна при второто позвъняване.
— Кабинетът на доктор Сарп.
Докато слушаше гласа отсреща, лицето ѝ помръкна.
— Да — отвори с нежелание. — Господин докторът е тук.
Затвори телефона и каза:
— Корай Булут.
— Корай ли? — зарадва се Сарп Кая и взе мобилния си. Още щом от другата страна отговориха, изкрещя:
— Къде си бе, несериознико! Къде беше цяла година?
Известно време слуша мълчаливо. Тревогата на Филиз нарастваше с всеки миг. Откъде се беше взел този точно сега?
Корай Булут беше най-близкият приятел на доктора. Нямаше го цяла година. И щом сега го търсеше… Господи, моля те, не тази вечер, помоли се наум.
— Бомба ли? Чух, естествено. А? Ужасно, наистина. Едва ли… Сигурно е Ал Кайда… Недей пак, недей… Не преувеличавай… Добре — каза Сарп на приятеля си. — Довечера в нашата кръчма на Аслан, нали… Окей.
Филиз беше смазана. Случило се беше онова, от което се боеше. Тъкмо Сарп прояви интерес и предложи да излязат вечерта, когато надеждите ѝ рухнаха. И минута не бяха продъл-жили щастието и надеждата. За да спре сълзите, отвори широко очи и стана. Тръгна към банята и чу гласа на Сарп:
— Можеш ли да си представиш?
Не мога, прошепна Филиз, докато затваряше вратата и бършеше сълзите си. Не мога да си представя, не мога и да мисля повече.
Отвън все още се чуваше гласът на Сарп:
— Човекът внезапно изчезва. Голямото момче ме търси след една година. И през ум не му минава да ме пита как съм. Имало нещо много важно. Във връзка с убития бизнесмен. Съвсем друго нещо имало зад тая работа. Страшни неща и трябвало веднага да ми ги разкаже. Корай винаги е такъв. Завърши политология, захвана се със стратегически изследвания и съвсем му се разхлопа дъската. Навсякъде вижда заговори. От гимназията си пада по мистериите и шифрите. Свикнал съм да изчезва от време на време, ама този път беше за дълго… Сега си е внушил, че ще го убият. Филиз? Чуваш ли ме? Ще ни резервираш ли маса довечера при Аслан? Че нашият ще лети. Светът бил в опасност, видиш ли, и той имал нужда от мен.
Йерусалим
Табелата с надпис на иврит и английски „Гурион внос-износ“ над входа на четириетажната сграда на една от тесните улички, водещи към булевард „Цар Соломон“, беше достатъчно голяма, та да се види от всеки. Зад стъклената врата на приземния етаж имаше всичко, което би убедило влизащите, че тук наистина се развива такава дейност. Млади хора, усилено работещи на компютрите си, инвестиционни специалисти, комисионери по митнически, транспортни и всякакви други операции. Гигантски монитори, показващи в реално време промените по световните борси, големи кръгли никелирани часовници, сочещи часа в поне десетина столици. Не беше подмината нито една подробност. Но всъщност не беше нищо повече от декор за прикриване на електронното сърце на Израел.
Асансьорът в специална клетка, към която се излизаше от четвъртия етаж, водеше към съвсем различен свят. Тук се помещаваше Центърът за секретни операции на израелското разузнаване. За разлика от оживлението горе, на това място цареше пълна тишина. На шест подземни етажа, по коридори в четирите посоки бяха разположени безброй стаи. Вратите на всички бяха затворени. Върху им имаше сензори за пръстови отпечатъци. До тях се виждаха миниатюрни табели с букви и цифри от рода на А001, А023, В112. В коя стая какво се върши знаеха ограничен брой агенти, водещи операцията, началникът на Центъра за секретни операции генерал Леви Аарон и директорът на МОСАД Езра Барак.