На шестия подземен етаж се намираше Центърът за дигитални операции, или както Леви Аарон обичаше да го нарича — Нервните окончания. Сравнението беше съвсем уместно. Защото в Израел, където сигурността беше по-важна от всичко останало, апаратурата на този център можеше да проследи дори летяща муха. Стените от пода до тавана бяха покрити с плазмени монитори. Залата се осветяваше единствено от синкавата им светлина. Чрез подавана от главния пулт команда по тях се явяваха едновременно различни изображения. Така пръстовите отпечатъци, ДНК кодовете, личните данни, изображенията и кадрите в реално време на милиони хора чрез охранителните камери „Мобесе“, показващи всяка точка на Израел, се следяха на живо двайсет и четири часа в денонощието.
И в този ден по всички монитори в „Нервните окончания“ течаха безброй изображения, цифри и букви. На екрана срещу главния пулт „Мобесе“ показваше преминаването през граничните пунктове на палестинците в Йерусалим. Точно до него се виждаше входът на хотел „Цар Давид“, фоайето и бавно изпъл-ващата се конферентна зала.
Пред двата пулта седяха двама офицери. Капитаните Абирам Бен-Цви и Офра Зелингер. На екрана пред Абирам вече почти нямаше синьо. По огромния монитор течаха едновременно различни кадри и движения. Едничкото останало синьо квадратче изведнъж оживя и показа суровото лице и побеляла коса на генерал Леви Аарон.
— Как е положението, Бен-Цви?
Генерал Леви Аарон винаги така в упор изстрелваше въпросите, чиито отговори вече знаеше.
— Готови сме, господине.
— Така ли? — и замълча за миг. Погледът му се плъзна встрани и се върна обратно в камерата. Абирам си каза, че генералът поглежда контролния екран. Сега щеше да го засипе с въпроси.
— Хотелът?
— Чист.
— Паркингът?
— Свободен. Допускат се само коли със сини пропуски.
— А шофьорите?
— Проверяват ги.
Агент Абирам се подсмихна мислено. Превозващите държавни и правителствени глави шофьори преминаваха през скенери, които оглеждаха и вътрешните им органи. Самият той от мястото си можеше да види съдържанието на стомаха и червата на всеки. Така и трябваше да бъде. Времето на хората живи бомби, изхвърчали на улицата с широки палта, под които криеха взривни устройства, вече отмина. Сега беше ред на погълнатите бомби. Терористите носеха взривните вещества в стомаха си и докато стигнеха целта, прикриваха миниатюрното електрическо устройство дори под превръзка. И буум! Стотици хора хвръкваха във въздуха заедно с тях.
— По-нататък?
Абирам се върна към действителността от гласа на генерала, чакащ отговор.
— Има придружители до напускането на паркинга.
При тези думи Офра Зелингер вътрешно се изсмя. Придружители убийци!
— Пътищата от „Бен Гурион“ до хотела?
— Чисти.
— Знам — избоботи генералът. — Затова сме тук. Какво е състоянието на възловите места? Това питам.
Бяха свикнали с това. Не се знаеше кога ще избухне вулканът под спокойната външност.
— Терминалът и пистата са отговорност на екип Алфа.
— Пътниците?
— В сектор А няма пътници. Колкото има, ще изчакат до часа по Гринуич в сектор Б.
— Реакции?
— Незначителни.
Генералът погледна Абирам, сякаш казваше: „Тия ги разправяй на шапката ми“. Най-дребната реакция започваше с въпроса: „Що за безобразие?“ От кадрите на охранителните камери по летище „Давид Бен Гурион“ ставаше ясно, че нервите на пътниците, държани от часове в малка зала, всеки миг ще избухнат.
— Предпазни мерки?
Аарон питаше за екипите, които в случай на нападение веднага щяха да се опитат да го предотвратят или поне да ограничат смъртоносното му въздействие, като обезвредят терористите.
— По местата са, господине.
Аарон кимна.
— До един.
По изражението на генерала стана ясно, че натиска клавиш на клавиатурата. Сигурно в момента гледаше изображението от камерата в каската на някой от екип Алфа.
— До един — повтори Абирам. — С всеки имаме видео- и аудиовръзка.
— Чистота на зоната?
Агентът изведнъж се ядоса. Такива бяха стилът, методите и похватите в работата, но това късаше нервите. Естествено, генералът знаеше, че сапьорските екипи непрекъснато оглеждат всеки сантиметър от пътя, че многократно проверяват всички сгради и през последните четирийсет и осем часа не са мигнали. Но пак беше длъжен да попита. Три проверки. Всичко се проверява по три пъти.
— Чиста е — промърмори, опитвайки се да скрие досадата си.