— Господине…
— После.
— Моля?
— После казах, Дивиния.
— Господине, от Истанбул… Боя се, че е лоша…
Раам измърмори и вдигна телефона до себе си.
— Слушам.
Безизразно се заслуша.
— Кога? — попита. — Всички ли? За Бога. Ужасна работа — и послуша още малко. — Да — каза накрая. — Непременно ме уведомете. Добре, не, аз ще се обадя на Сара Коен.
Линията прекъсна. Без да отделя поглед от Йерусалим през прозореца, Раам измърмори:
— Можеш ли да си представиш, убили са Самуел Коен. Вдигнали са нещастника във въздуха. Няколко часа след отпътуването ми.
Момичето прошепна нещо, но Бенжамин не я чу.
— Това е животът — въздъхна. — Самуел беше толкова весел на вечерята снощи. А тази сутрин… — и погледна навън. — Свържи ме с жена му.
Момичето натисна някакви бутони на телефона си. Изчака. Заговори толкова тихо, че дори Раам не я чуваше.
— Лекарите са дали успокоителни на Сара Коен, господине — каза тихо. — Спяла. На телефона е дъщеря му.
Бенжамин вдигна телефона си:
— Ребека? Много съжалявам. Вие… вие да сте живи и здрави — и се заслуша. — Права си, ужасно е, наистина. Истинска трагедия. Категорично. Знаеш колко обичах баща ти.
Лицето му беше тъжно:
— Как е Сара? Разбирам. Нее, не я буди. Кажи, че съм я търсил… Моля… Ако има нужда… Ааа, разбира се. Кога е погребението? Разбирам. Непременно ще дойда. Не, няма. Бива ли такова нещо? Приятел в нужда се познава. Имам много важно събрание тази вечер в Йерусалим, знаеш, споменах ви. Иначе веднага щях да се върна. Естествено. Добре — и остави телефона. Замислено потъна отново в панорамата на течащия покрай него Йерусалим.
Завиха край ъгъла на хотел „Цар Давид“, бомбардиран по време на използването му като щаб от англичаните. Пред вратата на хотела лимузината беше посрещната от армия охранители.
След две минути Бенжамин Шеба Раам вече вървеше към залата, на чиято врата пишеше „Амбасадор“. Още преди да се появи на вратата, се разнесе нежен женски глас:
— Уважаеми гости, дами и господа… Господин Раам… Господин Бенжамин Шеба Раам.
В същия миг в залата с двеста и петдесет места към него обърнаха глави насядалите държавни и правителствени водачи или съответните министри от сто петдесет и четири държави. Някои станаха на крака.
Докато светлините в залата постепенно потъмняваха, на платформата вляво от катедрата детски хор в бели роби запя „Привет, спасителю на Йерусалим“.
Когато детските гласове се извисиха в най-вълнуващото, разтуптяващо сърцата кресчендо: „Протегни ръце, Спасителю, счупи оковите ни! Спаси светинята на светините Йерусалим!“, един лъч прониза синкавата светлина до вратата и обля влизащия Бенжамин Шеба Раам.
Пръв се изправи израелският президент. След секунда колебание — унгарският премиер. После мексиканският. Накрая всички станаха прави.
Докато Бенжамин Шеба Раам вървеше към катедрата, съпроводен от вълнуващата, композирана специално за случая музика, и аплодисментите, лъчът не го изпускаше. Първото, което се виждаше в тъмнината извън лъча, бяха снажните тела на четирите му горили. Зад тях бързаха група съветници в еднакви облекла. Когато Раам излезе на катедрата, всички те застанаха в сянката зад гърба му, която криеше лицата им.
Раам енергично изкачи трите стъпала и развълнувано и щастливо огледа продължаващите да го аплодират гости. Вдигна ръце. Обърна се и дари със сърдечна усмивка децата, пеещи последните ноти. Когато отново се обърна към залата, победоносното му изражение изчезна. На негово място се появи скромно смирение, сякаш едва сега забелязваше изправилите се държавни глави на сто петдесет и четирите страни, дошли да го изслушат.
— Моля ви, моля ви — протегна ръце към тях. Залата се изпълни с шума от едновременното сядане на двеста и петдесет души. Раам леко се поклони за поздрав. Лъчът, очертаващ кръг от светлина около него, изчезна. Върху екрана зад катедрата се появи изображението на джамията Ал Акса[2] със златния купол и стената зад Храма на Соломон. Върху изображението се насложи логото на предприетата от Раам кампания „Хиляда деца, един мир“.
Докато песента постепенно затихваше, се извиси гласът на Раам:
— Дойдох тук… — започна. С жест прекрати последните овации: — Дойдох да се посветя на трайния мир по тази свята земя, преживяла толкова войни, робства и мъки. Дойдох да се закъл-на, че ако трябва, ще дам цялото си богатство за тази кауза. Няма нищо по-свято от мира.
2
Джамията „Ал Акса“ (от арабски „Ал-маджид ал акса“ — „Отдалечената джамия“) е третият по святост мюсюлмански храм след тези в Мека и Медина. —