— Пак те моля… Чуй ме, о, Тлинг Тинех! Вълка умира със здраво сключени челюсти, а заедно с него ще се простят с живота десет от най-здравите ти мъже, мъже, от които имаш нужда, защото ловът едва започва, а само след няколко луни идва и риболовът. А какво ще спечелиш, ако умра? Аз зная обичаите на племето ти; твоят дял от богатствата ми ще бъде много малък. Дай ми детето си и всичко ще бъде твое. Да ти кажа още и това, че братята ми ще дойдат, а те са много и търбусите им са ненаситни. И дъщерите на Гарвана ще раждат деца в шатрите на Вълка. Мой то племе е по-велико от твойто. Такава е съдбата. Дай ми детето си и цялото това богатство е твое.
Снегът заскърца под мокасините вън. Макензи вдигна спусъка на пушката си и разкопча кобурите на двата револвера на колана си.
— Дай ми я, о, вожде!
— Но племето ми пак ще каже „не“.
— Дай ми я и богатството е твое. А след това аз ще се разбера с племето ти.
— Да бъде, както иска Вълка. Аз ще взема даровете му, но исках да го Предупредя.
Макензи му даде донесените дарове, като се погрижи да постави предпазителя на пушката, и прибави към уговореното шарена копринена кърпа. В шатрата влезе шаманът с пет-шест млади воини, но той дръзко ги разблъска и излезе.
— Стягай се! — кратко рече той на Заринска вместо поздрав на минаване край шатрата й:и побърза да впрегне кучетата си.
След няколко минути той пристигна при огъня на съвета, повел своя впряг; Заринска вървеше до него. Макензи зае мястото си в горния край на продълговатата утъпкана площ, до вожда. Отляво, една крачка зад себе си, той сложи Заринска — мястото, което й се падаше по право. Освен това можеше да очаква разни неприятни изненади и трябваше някой да го пази откъм гърба.
Мъжете се бяха привели от двете страни на огъня, а гласовете им се издигаха в народен напев от забравени времена. Изпъстрен със странни, пресекливи извивки и натрапчиви повторения, този напев не беше красив. Можеше да се нарече „страшен“, макар и да не бе съвсем точно. В долния край. под надзора на шамана, танцуваха десетина жени. Той сурово кореше тези, които не се забравяха все
цяло в унеса на обреда. Наполовина закрити от тежките си, разчорлени и падащи до кръста гарванови коси, те бавно се поклащаха насам-натам и кършеха снаги в непрекъснато променящия се ритъм.
Това бе странна гледка — анахронизъм. На юг изтичаха сетните няколко години от последното десетилетие на деветнадесетия век; тука процъфтяваше първобитният човек, сянка, останала от предисторическия пещерен жител, забравена отломка от древния свят. Жълтокафявите кучета седяха между своите облечени с кожи господари или се биеха за място край отъня и светлината на пламъците се отразяваше в червените им очи и по слюнчасалите зъби. Гората, загърнала се с призрачен саван, спеше и не искаше нищо да знае. Бялото мълчание, за миг пропъдено до заграждащите стана дървета, сякаш непрекъснато се стремеше да завладее всичко отново;
звездите буйно танцуваха, както винаги правят по време на Великия студ, а Полярните духове раздипляха разкошните си наметала по целия небосклон.
Скръф Макензи смътно си даваше сметка за дивото величие на тази гледка, а очите му обикаляха двете редици облечени с кожи хора и търсеха липсващи лица. Те се спряха за миг върху новороденото дете, което сучеше от голата гръд на майка си. Беше четиридесет градуса под нулата. Той си помисли за нежните жени на своята раса и мрачно се усмихна. Беше роден от една такава нежна жена с наследени царствени качества — качества, които даваха на него и Подобните му власт над сушата и морето, над животните и народите по всички краища на света. Самичък срещу сто души, обкръжен от полярната зима, далече от своите, той чувствуваше да се надига у него наследеният подтик, желанието да завладява, неудържимата любов към опасности, трепетът на борбата, волята да победи
или да умре.
Пеенето и танците секнаха и шаманът разпалено заговори с грубо красноречие. Той хитро използуваше тяхната безпределна и заплетена митология, за да повлияе върху лековерието на племето си. Доводите .му бяха много силни. На творческите начала, въплътени във Враната и Гарвана, той противопостави Макензи, като го заклейми с името Вълк, въплъщение на нападателното и унищожителното начало. Двубоят на тези сили не е само духовен, бият се и хората, всеки за своя тотем. Те са деца на Джелчс, Гарвана, носителя на Прометеевия огън; Макензи е рожба на Вълка или, с Други думи, на дявола. Да прекратят тази вечна война, да започнат да женят своите дъщери за заклетите свой врагове, за тях е предателство и върховно светотатство. Няма достатъчно резки думи, няма достатъчно гадни изрази, с които да се заклейми Макензи като подъл натрапник и пратеник на сатаната. Дълбоко от гърдите на слушателите му се изтръгна сподавен дивашки рев, когато той буйно завърши: