Ю Несбьо — Синът
„… и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви.1“
Първа част
Първа глава
Ровер се взираше в белия бетонен под на килията с площ единайсет квадратни метра. Той захапа устна с прекалено високия си златен преден долен зъб. Стигна до най-трудната част от изповедта. В килията се чуваше единствено как дращи с нокти по татуираната на ръката му Дева Мария. Откакто Ровер беше влязъл, младежът, седнал с кръстосани крака на нара отсреща, не бе промълвил и думичка. Само кимаше и се усмихваше с блажената усмивка на дзенбудист и с поглед, прикован в точка от челото на Ровер. За Сони — така се казваше младежът — се знаеше, че като тийнейджър е убил двама души, притежавал свръхестествени способности и бил син на корумпиран полицай. Трудно можеше да се определи дали Сони слуша Ровер. Дълга сплъстена коса закриваше зелените му очи и по-голямата част от лицето му, но на Ровер не му пукаше особено. Просто искаше да получи опрощение на греховете си и изричната благословия на младежа, та утре, обзет от чувството, че се е пречистил, да излезе спокойно през портата на Държавния затвор с повишена сигурност. Не, Ровер съвсем не беше религиозен. Ала ритуалът на опрощението няма да навреди, особено ако си се зарекъл да промениш живота си, искрено да се постараеш да заживееш праведно. Той си пое дъх:
— Май беше беларускиня. Минск се намира в Беларус, нали? — Ровер вдигна глава, но младежът мълчеше. — Нестор я наричаше Минск. Заповяда ми да я застрелям.
Предимството да се изповядаш пред човек с толкова изпържен от наркотиците мозък е, че няма начин нито имената, нито събитията да се закрепят в паметта му. Все едно си говориш сам. Сигурно затова затворниците в Държавния предпочитаха да си открият сърцето пред младежа, вместо пред свещеника или психолога.
— Нестор я държеше — нея и още осем девойки — под ключ на възвишението Енерхауген. Източноевропейки и азиатки. Малолетни, тийнейджърки, а дали не са били и още деца. Минск обаче беше по-висока, по-силна. Успя да избяга. Добра се до парка „Тьойен“, преди песът на Нестор да я докопа. Порода дого аржентино, знаеш ли ги?
Погледът на младежа не помръдна, но той вдигна ръка. Посегна към брадата си и бавно започна да я разресва с пръсти. Ръкавът на широката мърлява риза се смъкна и оголи струпеи и следи от убождания с игла.
— Огромни, отвратителни кучета албиноси — продължи Ровер. — Убиват каквото им посочи господарят. А често и каквото не им посочи. В Норвегия, естествено, са забранени. Но един развъдник в Релинген ги внасяше нелегално от Чехия и ги регистрираше като бели боксери. Двамата с Нестор отидохме да купим кучето, когато беше още кутре. Той брои повече от петдесет бона. Мъничето изглеждаше много сладко и беше просто невъзможно да допуснеш, че… — Млъкна рязко. Даваше си сметка какво прави: разпъва локуми за проклетото куче, само и само да отложи отварянето на темата, за която всъщност беше дошъл. — Но така или иначе…
Ровер погледна татуировката на другата си ръка: катедрала с две стреловидни кули. По една за всяка излежана присъда. Днес обаче бе решил да изповяда вината си за престъпление, в което се чувстваше своего рода съучастник. Преди да влезе в затвора, внасяше нелегално огнестрелни оръжия за един рокерски клуб и ги преправяше в сервиза си. Биваше го по тази част. Дори прекалено. Майстори от неговия калибър трудно оставаха незабелязани за дълго и ги хващаха. А че беше добър, беше: още след първия престой в затвора Нестор го гушна под крилото си. Или по-точно — стъпи на врата му. Подсигури си пълната му лоялност, та неговите хора, хората на Нестор — а не рокерите или други конкурентни банди — да разполагат с най-доброто оръжие. За няколко месеца му плати повече, отколкото се очертаваше Ровер да спечели през остатъка от живота си от работата в сервиза за мотоциклети. Но в замяна му поиска много. Твърде много.
— Тя лежеше в горичката, а кръвта бликаше на тласъци. Напълно неподвижна, само се взираше в нас. Песът беше отхапал парче от лицето ѝ. Виждаха се венците и зъбите. — Ровер направи гримаса. Давай по същество. — Нестор ни каза, че било време да дадем нагледен урок на момичетата, да им покажем какво ги чака, ако имат глупостта да се поведат по нейния ум. А Минск, с това обезобразено лице, вече била напълно безполезна за неговата работа. — Преглътна. — И така, Нестор поиска да го направя. Да я довърша. Като един вид доказателство за моята лоялност, нали. Носех стар „Рюгер МК2“. Бях го барнал оттук-оттам. Исках да я убия. Наистина. Желание не ми липсваше…