— Американски лекар, който умее да лекува очи — отвърна Симон, преструвайки се на още по-вцепенен. — Ела да потърсим свястна полицейска фуражка. Ще си налееш ли кафе, Едит?
Момчето и мъжът излязоха в коридора. Симон извади от гардероба бяла фуражка. Малкият извика от възторг, но притихна благоговейно, когато чичо му постави шапката на главата му. Момчето се прицели с показалец в отражението на чичо си и започна да „стреля“.
— По кого стреляш? — попита Симон.
— По бандити. Пат! Пат!
— По-добре по мишена, защото полицаите стрелят по бандити само в краен случай.
— Не е вярно! Стрелят! Пат! Пат!
— Но тогава ще ни вкарат в затвора, Матс.
— Защо нас? — Момчето спря и изгледа с недоумение чичо си. — Нали сме полицаи.
— Защото, ако застреляме човек, вместо да го арестуваме, и ние ставаме бандити.
— Но… но след като ги хванем, тогава вече можем да ги застреляме, нали?
— Не — засмя се Симон. — Тогава съдия решава колко дълго да останат в затвора.
— Не решаваш ли ти, чичо?
В очите на момчето се появи разочарование.
— Да ти кажа, Матс, радвам се, че не се налага да решавам аз. За щастие от мен се иска само да ги залавям, защото това е най-забавната част от работата.
Матс присви око. Фуражката се килна леко назад.
— Чичо Симон…
— Да?
— Защо ти и леля Елсе нямате деца?
Симон застана зад племенника си, сложи ръце на раменете му и му се усмихна в огледалото.
— Не ни трябват деца. Нали си имаме теб?
Матс го погледна замислено, после и той разцъфна в усмивка:
— Ами да!
Симон бръкна в джоба си и извади телефона, който бе започнал да вибрира. Обаждаха се от оперативната централа. Той изслуша съобщението.
— Къде до Акершелва? — попита.
— Срещу парка „Куба“, до Художествената академия. Има пасарелка…
— Знам я. След трийсет минути ще съм там.
Симон излезе в коридора, обу си обувките и си облече палтото.
— Елсе! — извика.
— Да? — Лицето ѝ се показа горе от стълбите.
За пореден път красотата ѝ го зашемети. Дългата коса се разливаше като червена река от двете страни на дребното бледо лице. Лунички обсипваха носа ѝ. „Когато аз си отида, тя сигурно все още ще има лунички“ — помисли си той. Опита се да отклони следващата мисъл, но тя се натрапи в съзнанието му: кой ще се грижи за Елсе тогава? Симон се досещаше, че от мястото си тя не го вижда, само си дава вид. Прокашля се.
— Ще тръгвам, скъпа. Ще ми звъннеш ли след прегледа?
— Да. И да караш внимателно.
Двамата възрастни полицаи прекосиха парка, известен сред населението на Осло като „Куба“. Повечето свързваха името с едноименната комунистическа държава — сигурно защото тук често се организираха политически митинги, а навремето „Грюнерльока“ е бил работнически квартал. По-дълго живелите обаче знаеха, че преди години тук е стоял голям газхолдер с надстройка във формата на куб.
Двамата полицаи тръгнаха по пасарелката към старите промишлени сгради, преустроени в художествено училище. За железните пречки на парапета бяха щракнати катинари с дати и инициали на влюбени двойки. Симон спря и се загледа в един катинар. С Елсе бяха заедно от десет години и той я бе обичал през всичките тези три хиляди и петстотин дни, прекарани заедно. И без символичен катинар Симон знаеше, че в живота му няма да се появи друга жена. Не виждаше смисъл да заключва Елсе за себе си, защото се надяваше тя да го надживее с много години и в живота ѝ да се появят още много мъже. Не възразяваше срещу това.
От мястото, където стояха, той виждаше „Омот“ — скромен мост, който пресичаше скромна река, разделяща скромна столица на източна и западна половина. Веднъж, преди много години, когато беше млад и безразсъден, Симон бе скочил от този мост. Бяха три момчета, излезли да се напият. Двама изпитваха непоклатима увереност в себе си и в бъдещето си. Двама бяха убедени, че превъзхождат другите двама. Третият, Симон, отдавна беше преценил, че не може да се мери с другарите си по интелект, сила, приспособимост и успехи сред нежния пол. Но за сметка на това беше най-смелият. Или, казано по друг начин, най-авантюристично настроеният. А за да скочиш отвисоко в мръсна вода, не се изисква нито интелект, нито координация. Само безразсъдна смелост. Симон Кефас често си мислеше, че именно меланхолията е била единственото му конкурентно предимство на младини; меланхолия, подтикваща го да рискува бъдеще, което не ценеше високо; вродено съзнание, че има да губи по-малко отколкото другите. Стоеше до перилата, изчака другите двама да покрещят „Недей! Полудя ли?“. После скочи. От моста, от живота — право в шеметно въртящата се рулетка, наречена съдба. Разпори водата без видима повърхност, а само с бяла пяна, и се озова в леденостудената ѝ прегръдка. И в тази прегръдка откри тишина, самота и покой. Изплува невредим и приятелите му изригнаха в ликуващи възгласи. Той — също. Макар да изпита леко разочарование от завръщането си. Какво ли не прави с младия човек една нищо и никаква любовна несполука.