— Значи, завързал си я, с ръчна ножовка си отрязал горната част на главата ѝ и после си офейкал?
— Да — потвърди Лофтхюс.
Отказа да се възползва от правото си на адвокат и общо взето отговаряше едносрично. Накрая Веста започна да му задава съответно въпроси, изискващи „да“ или „не“. Донякъде работеше. Работеше, разбира се, нали бяха получили самопризнание. И все пак… Веста сведе очи към снимките пред себе си. Над веждите главата ѝ беше отрязана и висеше отхлупена така, че се държеше само на парче кожа. Гледката напомняше сварено яйце с отрязано капаче. Виждаше се релефът на мозъка. Веста отдавна се бе разделил с представата, че можеш да прецениш на какво са способни хората по външността им. И все пак този мъж… не излъчваше психопатщина, брутална агресия или, казано направо, кретения, каквато Веста бе долавял у други хладнокръвни убийци.
Инспекторът се облегна на стола.
— Защо си признаваш?
— На местопрестъплението има моя ДНК — сви рамене младежът.
— Откъде знаеш?
Младежът вдигна ръка към дългата си сплъстена коса, която даваше основания на затворническото ръководство да я отреже по хигиенни съображения.
— Страдам от силен косопад, страничен ефект от дългогодишна злоупотреба с наркотици. Може ли вече да си вървя?
Веста въздъхна. Самопризнание. Веществени доказателства на местопрестъплението. Кое всъщност го караше да се съмнява?
Наведе се напред към микрофона помежду им:
— Разпитът на заподозрения Сони Лофтхюс приключи в тринайсет часа и четири минути.
Видя как червената светлинка угасна — знак, че техникът е изключил записващото устройство. Инспектор Веста се изправи и отвори вратата, та надзирателите да влязат, да сложат белезници на затворника и да го отведат обратно в Държавния.
— Какво мислиш? — попита техникът, когато Веста влезе в контролната зала.
— Да мисля? — Веста си облече якето и вдигна ципа с рязко, нервно движение. — Думите му не оставят кой знае какво поле за свободни разсъждения.
— Говоря за първия разпит днес.
Веста сви рамене. Приятелка на жертвата бе посочила в показанията си, че убитата ѝ се оплакала от Юнгве Муршан — обвинил я в изневяра и заплашил да я убие. Ева Муршан се страхувала за живота си, още повече че съпругът ѝ имал основания да я подозира: срещнала била друг и обмисляла да напусне мъжа си. Надали съществува по-класически мотив за убийство. А какъв мотив би имал Сони Лофтхюс? Жертвата не беше изнасилена, от къщата не бе откраднато нищо. Е, аптечката в банята беше разбита и според вдовеца оттам липсвали приспивателни таблетки. Но защо човек, който, съдейки по състоянието на вените му, разполага с редовен достъп до тежка дрога, ще се главоболи за някакви си мижави сънотворни?
Този въпрос мигновено го наведе на следващия: защо следовател, получил самопризнание, ще се главоболи с подобни дреболии?
Йоханес Халден движеше метлата по пода между килиите в корпус „А“. Видя да се задават двама надзиратели с младеж между тях. Той се усмихваше. Ако не бяха белезниците, човек би помислил, че трима приятели са излезли да се забавляват.
Йоханес размаха дясната си ръка:
— Виж, Сони! Рамото ми се оправи! Благодаря за помощта!
Момчето вдигна — по неволя — и двете си ръце и направи одобрителен знак с палец.
Надзирателите спряха пред една килия и отключиха белезниците. Не се налагаше да отключват вратата, защото всяка сутрин в осем всички килии се отключваха централно и стояха отворени до десет вечерта. Момчетата от контролната зала му показаха как заключват и отключват всички врати само с натискане на едно копче. Йоханес харесваше контролната зала. Затова обикновено се задържаше там по-дълго, докато мете. Все едно стоеше на капитанския мостик на супертанкер — там, където всъщност му беше мястото. Преди „случката“ работеше като моряк и бе започнал да следва корабоводене. Амбицията му беше да стане палубен офицер. Щурман, вахтен помощник-капитан и накрая капитан. А няколко години по-късно да се премести при жена си и дъщеря си в къщата им в околностите на Фаршюн и да си намери работа като лоцман. Тогава защо се издъни? Защо опропасти всичко?