Старши инспектор Кефас наклони глава.
— Вие какво мислите, Марта?
Стана ѝ симпатичен. Приличаше ѝ на човек, когото го е грижа.
— Според мен Пер е знаел, че ще умре.
— И по какво съдите? — повдигна вежда той.
— По писмото, което е оставил за мен.
Марта заобиколи масата в стаята за срещи точно срещу рецепцията на третия етаж. Бяха съумели да запазят готическия стил и тази стая видимо превъзхождаше другите по красота. Конкуренцията, разбира се, не беше драматична. Марта наля кафе на инспектора. В това време той четеше писмото, оставено на рецепцията от Пер Волан и адресирано до Марта. Партньорката на инспектора седеше на ръба на стола до него и пишеше съобщение на телефона си. Тя учтиво отказа предложението за кафе, чай или вода. Сякаш се опасяваше да не би водата тук да гъмжи от опасни микроби.
Кефас плъзна писмото към колежката си.
— Завещава цялото си имущество на приюта.
Тя изпрати съобщението и се прокашля.
— Какво има, госпожице Адел? — попита инспекторът.
— Вече не се казва приют, а общежитие.
— И защо? — попита Кефас с неподправена изненада.
— Защото разполагаме със социални работници и лечебница — поясни Марта. — А това е повече от приют. Истинската причина, разбира се, е, че думата „приют“ поражда неприятни асоциации. Свързва се с пияници, шумни разправии, мизерни битови условия. И някой е решил да мацне отгоре малко боя, като я замени с думата „общежитие“.
— И все пак… — замисли се полицаят. — Той наистина ли е искал да завещае всичко на това място?
— Съмнявам се да е притежавал кой знае какво — сви рамене Марта. — Видяхте ли датата до подписа?
— Да. Написал е писмото вчера. Значи, според вас Пер Волан е посегнал на живота си, защото е знаел, че ще умре, така ли? Самоубил се е?
— Не знам — отговори след кратък размисъл Марта.
— Доколкото ми е известно, раздялата с житейски партньор е сред честите причини за самоубийство сред мъжете над четирийсет години — обади се Кари Адел.
Нещо подсказваше на Марта, че мълчаливата полицайка е повече от сигурна в поднесената информация.
— Пер Волан изглеждаше ли ви депресиран? — попита Симон.
— По-скоро потиснат, отколкото депресиран.
— Не е необичайно хора, склонни към самоубийство, да посегнат на живота си, когато започват да излизат от депресията — уточни полицайката с равен тон, все едно чете от книга. Симон Кефас и Марта я погледнаха. — За състоянието на депресия е характерна апатия, а самоубийството изисква известна предприемчивост.
Звуков сигнал извести за получен есемес.
— Възрастен мъж е изхвърлен от дома си и пише до вас прощално писмо — обърна се Симон към Марта. — Защо смъртта му да не е самоубийство?
— Не съм казала, че не е възможно да е точно така.
— Но?
— Струваше ми се изплашен.
— От какво?
Марта сви рамене. Питаше се дали не е напът да си навлече излишни неприятности.
— Пер беше човек с тъмни страни. Говореше открито за това. Станал свещеник, защото се нуждаел от повече опрощение в сравнение с мнозина други — сам го казваше.
— Тоест, правил е неща, които не всички биха му простили?
— Които никой не би му простил.
— Да не става дума за зачестилите напоследък грехове сред духовенството?
Марта мълчеше.
— Затова ли съпругата му го е изгонила от дома им?
Марта се поколеба. Този инспектор имаше по-остър ум от служителите на реда, с които се беше сблъсквала. Но можеше ли да му се довери?
— В моята професия човек се научава да прощава и непростимото, инспекторе. Възможно е, естествено, Пер да не е намерил сили да си прости и затова да е избрал този изход. Но е възможно и друго…
— Някой, например бащата на дете, жертва на блудство, да не е искал да подава официален сигнал срещу извършителя, защото така би лепнал доживотно клеймо на пострадалото дете. Пък дори и да изправят Пер Волан пред съда, не е сигурно дали изобщо ще му наложат наказание, а ако го направят, ще е несъразмерно леко спрямо престъплението му. Затова потърпевшият родител сам е влязъл в ролята на съдник и лично е въздал справедливост.
Марта кимна.
— Когато става въпрос за детето ти, това е човешко, предполагам. В ежедневната ви работа не ви ли се случва и вие да раздавате правосъдие там, където законът е безсилен?
Симон Кефас поклати глава.
— Ако ние, полицаите, се поддавахме на такива изкушения, законът би изгубил смисъла си. Всъщност аз вярвам в закона. И че справедливостта трябва да е сляпа. Подозирате ли някой конкретен?