Седма глава
— Познавах баща ти — подхвана Йоханес Халден.
Допреди малко денят беше топъл и грееше слънце, но внезапно се появиха облаци и над града заръмя лек дъждец. Той помнеше какво е усещането. Малките капки се изпаряват още щом паднат върху нагорещената ти от слънцето кожа. От асфалта се вдига миризма на прах. От уханието на цветя, трева и листа кръвта му кипваше, той се замайваше, мъжките му желания се разпалваха. Младост. Ееех, младост.
— Бях негов информатор — поясни Йоханес.
Сони седеше в тъмното в единия ъгъл на килията. Беше невъзможно да видиш лицето му. Йоханес не разполагаше с много време. След малко щяха да заключат килиите за през нощта.
Пое си дъх. Защото му предстоеше да ги произнесе: думите, които ту се боеше до смърт да изрече, ту изгаряше от нетърпение да се отърве от тях. От толкова дълъг престой в гърдите му се опасяваше да не би да са се враснали.
— Не е вярно, че той се застреля сам, Сони.
Ето. Каза го. Тишина.
— Нали не спиш, Сони?
Видя бялото в мигащите очи.
— Знам какво сте преживели ти и майка ти, когато сте намерили баща ти мъртъв и сте прочели бележката, че той е бил къртица в полицията и е помагал на наркобосове и на банди, занимаващи се с трафик на хора; че ги е предупреждавал за готвени акции, за разработки, за заподозрени…
Йоханес видя как тялото на младежа се раздвижи в тъмното.
— Всъщност беше обратното, Сони. Баща ти беше хванал следите на Къртицата. Случайно чух Нестор да обсъжда по телефона с шефа си как трябвало да се отърват от полицай Лофтхюс, преди да прецака всичко. Казах на баща ти, че се намира в опасност, че полицията трябва да удари незабавно. Но той не искаше да въвлича други, държеше да действа самостоятелно, защото в полицията имало хора на хранилка при Нестор. Накара ме да се закълна, че ще си мълча и няма да обеля дума пред абсолютно никого. До днес не съм нарушил това обещание.
Дали младежът разбираше какво му казва? Навярно не, но най-важното в момента беше не дали Сони слуша, а че Йоханес говори. Разказва. Самият акт на разтоварване на тайната там, където ѝ е мястото.
— През онзи уикенд баща ти беше сам. Ти и майка ти бяхте на турнир по борба извън града. Татко ти го очакваше. Беше се барикадирал в къщата ви в Тосен.
Нещо се мержелееше в тъмното. Пулсът и дишането на Сони се промениха.
— Въпреки това Нестор и хората му успяха да се вмъкнат. Не искаха да ги подгонят за убийство на полицай, затова го принудиха да напише предсмъртно писмо. — Йоханес преглътна. — Срещу обещание да пощадят теб и майка ти. После го гръмнаха от упор в главата с неговия пистолет.
Йоханес затвори очи. Цареше пълна тишина. И въпреки всичко той имаше чувството, че някой реве в ухото му. Усещаше тежест в гърдите и врата, каквато не бе изпитвал от много, много години. Божичко, откога не беше плакал? От раждането на дъщеря си? Но не можеше да млъкне точно сега. След като каза А, трябваше да стигне до Я.
— Сигурно се питаш как Нестор е успял да влезе в къщата.
Йоханес затаи дъх. Май и младежът бе престанал да диша. Старецът чуваше само туптенето на кръвта в ушите си.
— Някой ме видял да говоря с баща ти, а и Нестор поначало смяташе, че е съмнително как така през последните месеци полицията успя да прихване две големи пратки. Отрекох да съм ухо на полицията. С баща ти само се познаваме и той се е опитал да ми измъкне информация, оправдах се. И Нестор реши да тества лоялността ми. Ако Лофтхюс наистина те мисли за агент на полицията, ще ти отвори, ако позвъниш на вратата му — така каза.
Йоханес чу как Сони пак започна да диша. Бързо. Тежко.
— Баща ти ми отвори. Човек вярва на информатора си, нали?
Забеляза движението, но нито чу, нито видя каквото и да било, преди ударът да се стовари върху му. Проснат на пода, Йоханес усети в устата си метален вкус на кръв. Избит зъб се плъзна по гърлото му. Младежът се разкрещя в изстъпление. Вратата на килията се отвори. И докато слушаше виковете на надзирателите, ударите и дрънченето на белезници, Йоханес си мислеше за изумителната бързина, точност и сила в удара на наркомана. И за опрощението. За опрощението, което не получи. И за времето. За отминаващите секунди. За приближаващата нощ.
Осма глава
В своето порше „Кайен“ Арил Франк харесваше най-много звука. Или, по-точно, отсъствието на звук. Двигателят „V8“ с работен обем 4,8 литра тракаше съвсем тихо — колкото шевната машина на майка му, докато живееха в Станге в околностите на Хамар. Ето този звук му допадаше изключително — звукът на тишина. На безмълвие, покой и концентрация.