Ровер усети как в гърлото му засяда буца. Колко пъти само си бе припомнял тази случка, колко пъти бе възкресявал отново и отново в ума си секундите от онази нощ в парка „Тьойен“, колко пъти пред очите му бе оживявал целият епизод с момичето, с Нестор и със самия Ровер в главните роли, а на заден план — безмълвна масовка? Дори кучето замлъкна. Стотици? Хиляди пъти? И въпреки това едва сега, когато за пръв път го разказа на глас, той си даде ясна сметка, че това не е било сън; наистина се е случило. Или по-точно: сякаш чак сега тялото му го проумя. И затова стомахът му взе да се обръща. Той вдиша дълбоко през носа, за да потисне гаденето.
— Но не успях. Така или иначе щеше да умре, знаех го. Те стояха в готовност с кучето и аз си мислех, че на мястото на Минск ще предпочета куршум. Спусъкът обаче беше като циментиран. Не можех и не можех да го дръпна.
Младежът май кимна вяло — или за да покаже, че слуша Ровер, или отмервайки ритъма на музика, която звучи само в неговата глава.
— Докога ще те чакаме, ядоса се Нестор. Все пак се намирахме насред обществен парк. От кобур на прасеца си извади малък, закривен нож, пристъпи напред, сграбчи Минск за косата, повдигна главата ѝ и с един замах ѝ преряза гърлото. Все едно кормеше риба. От прореза рукна кръв. Четири тласъка и изтече цялата. Но знаеш ли кое помня най-ясно? Песа. Когато от гърлото на момичето плисна кръв, звярът започна да вие.
Ровер се наведе напред на стола с лакти на коленете. Запуши уши с длани и започна да се клати напред-назад.
— А аз гледах безучастно. Дори не помръднах. Стоях като пълен кретен и наблюдавах как я увиват в одеяло и я отнасят в колата. Откарахме я в гората в Йостмарксетра. Извадихме я и я пуснахме да се търкаля надолу към езерото Юлсрю. Много хора разхождат кучетата си там. Откриха я още на следващия ден. Нестор държеше във вестника да има снимки, на които да се вижда какво сме ѝ направили, та другите момичета да си опичат акъла. — Ровер си отпуши ушите. — Престанах да спя, защото непрекъснато сънувах кошмари. Момичето с отхапаната буза ми се усмихваше със зловещо оголени зъби. Не издържах, отидох при Нестор и му се примолих да ме освободи. Казах му, че не искам повече да пиля узита и глокове; стига ми да поправям мотоциклети. Да си живея спокойно, без нонстоп да мисля за ченгетата. Нестор се съгласи. Явно беше разбрал, че не ми идва отвътре да съм лошо момче. Подробно ми разясни какво ме очаква, ако пропея. Аз се успокоих и започнах да живея почтено. Отказвах всички предложения, макар още да разполагах с няколко адски добри узита. Но през цялото време имах чувството, че над мен тегне заплаха, разбираш ли? Че ще ме очистят. Изпитах едва ли не облекчение, когато ме окошариха. В панделата се чувствах в безопасност. Беше заради стара история — бях участвал като второстепенна фигура. Задържали двама гангстери и те казали, че съм ги снабдил с оръжие. Признах си на момента.
Ровер се засмя дрезгаво. Разкашля се. Наведе се още по-напред на стола:
— След осемнайсет часа се махам оттук. И идея си нямам какво ме чака. Знам само, че Нестор ще е осведомен за излизането ми, макар да ме пускат четири седмици предсрочно. Той е в час с всичко, което се случва тук и при ченгетата. Такива като него си имат хора навсякъде. Това отдавна ми е ясно. Та си мисля, ако Нестор е искал да ми види сметката, щеше да го уреди тук, в затвора, вместо да чака да изляза. Ти как мислиш?
Ровер зачака. Мълчание. Младежът не даваше вид да има мнение по този въпрос. А впрочем по какъвто и да било друг въпрос.
— Така или иначе, една благословийка няма да навреди, нали?
При думата „благословийка“ в погледа на младежа лумна пламък. Той вдигна дясната си ръка и направи знак на съкилийника си да се приближи и да коленичи. Ровер опря колене о килимчето пред леглото. Единствено на Сони разрешаваха да държи килимче в килията си. В Държавния се придържаха към швейцарския модел: никакви излишни вещи в килиите. На всеки затворник позволяваха да разполага максимум с двайсет предмета. За да си внесеш, да речем, чифт обувки, трябва да се откажеш от два чифта боксерки или от две книги. Ровер погледна лицето на младежа. Върхът на езика му навлажни сухите напукани устни. Гласът му беше изненадващо висок и макар да шепнеше, изговаряше думите с отчетлива дикция:
— Всички земни и небесни богове те осеняват с милостта си и ти прощават греховете. Ще умреш, но душата на опростения грешник се възнася в рая. Амин.
Ровер сведе глава. Усети лявата ръка на младежа върху гладко избръснатия си череп. Сони беше левичар, а според статистически проучвания левичарите умират по-млади. Че Сони няма да достигне дълбока старост, човек обаче би могъл да предвиди и без да се интересува от статистика. Свръхдозата можеше да дойде всеки момент. Всъщност Ровер не хващаше много-много вяра на приказките, че лявата ръка на Сони лекувала. Съмняваше се и в ефекта от благословията. Тогава какво правеше тук?