— Има свидетел — потвърди Харнес и погледна безмълвния си клиент. — Затворническият надзирател, натоварен да го придружава неотлъчно. По негови думи Лофтхюс е изчезнал…
— Друг свидетел — уточни Веста.
— Кой? — изсумтя Франк.
— Лице на име Лайф.
— Лайф чий?
Всички погледнаха дългокосия младеж, който очевидно нито ги чуваше, нито ги виждаше.
— Не знае фамилията му — пак се обади Веста. — Разменили само две-три думи на място за отдих по магистралата. По думите на Лофтхюс свидетелят шофирал синьо волво със стикер „Обичам Драмен“. Сторило му се, че човекът има сериозен здравословен проблем, най-вероятно нещо със сърцето.
Франк се изсмя; по-скоро излая.
— Предлагам да приключим дотук — намеси се Айнар Харнес с насилено спокойствие и прибра листовете в папката. — И да ме оставите да поговоря насаме с моя клиент.
Франк имаше навика да се смее, когато се ядоса. А в момента гневът кипеше в него като вода, завряла в термокана. Едва сдържаше напиращия кикот. Взираше се в така наречения клиент. Този тип беше полудял. Първо цапардоса стария Халден, а сега и това. Сигурно най-накрая хероинът е повредил нещо в мозъка му. Но това момченце няма да успее да провали схемата. Защото тя е твърде мащабна, Франк вдиша дълбоко, чу въображаемо щракване от изключването на кипящата кана. В момента трябваше да запази хладнокръвие и да се въоръжи с търпение. Да изчака абстиненцията да си свърши работата.
Симон стоеше на моста „Санер“ и гледаше течащата осем метра под него вода. Беше шест следобед. Преди малко Кари Адел бе попитала как е уреден въпросът с полагането на извънреден труд в отдел „Убийства“.
— Нямам представа — отвърна Симон. — Питай в „Човешки ресурси“.
— Виждаш ли нещо долу?
Симон поклати глава. Зад короните на дърветата по източния бряг на реката различаваше алея успоредно покрай коритото чак до новата до фиорда. Седнал на пейка мъж хранеше гълъби. Пенсионер, предположи Симон. Човек се занимава с подобни неща едва след като се пенсионира. На западния бряг имаше модерна жилищна сграда с изглед към реката и моста.
— Тогава какво правим тук? — Кари нервно тъпчеше с крак по асфалта.
— Бързаш ли занякъде? — попита Симон и се огледа.
От време на време спокойно минаваше по някоя кола.
Усмихнат просяк ги попита ще му развалят ли банкнота от двеста крони. Мъж и жена с дизайнерски слънчеви очила и грил за еднократна употреба в багажника на детска количка се смееха. Симон обожаваше Осло през юли и август — тогава градът се изпразваше от хора и пак ставаше негов. Превръщаше се в леко разрасналото се село от неговото детство. В това село не се случваше почти нищо, а малкото събития бяха значими. Ето в този вид Симон разбираше родния си град.
— Канени сме на вечеря у приятели — отвърна Кари.
„Приятели“, помисли си Симон. Навремето и той имаше приятели. Къде се изгубиха? Сигурно и те си мислеха същото за него. Къде се е изгубил? Не знаеше ще може ли да им даде смислен отговор. Реката едва ли беше по-дълбока от половин метър. На места от водата стърчаха камъни. В доклада от аутопсията се споменаваха наранявания, най-вероятно получени при падане от височина. Сигурно именно при падането вратът на жертвата се беше счупил — непосредствената причина за смъртта.
— Стоим тук, защото обходихме целия бряг на Акершелва, а това е единственото място с достатъчно висок мост и достатъчно плитка вода, та Пер Волан да се е ударил толкова жестоко в камъните. А този мост е най-близкият до приюта.
— До общежитието.
— Ти би ли опитала да се самоубиеш оттук?
— Не.
— Ако си решила да се самоубиваш, имам предвид.
Кари престана да потропва с крак. Надзърна над перилата.
— Бих избрала нещо по-високо. Скачайки, оттук имаш прекалено добри шансове да оцелееш и да се озовеш прикован към инвалидна количка.
— В такъв случай едва ли би избрала да бутнеш оттук човек, когото искаш да убиеш, нали?
— Точно така. — Тя се прозина.
— Значи, търсим човек, който първо е строшил врата на Пер Волан и после го е хвърлил оттук в реката.
— Май на това му викате хипотеза.
— На това му викаме хипотеза. Вечерята с приятели…
— Какво?
— Обади се на гаджето, че си възпрепятствана.
— Така ли?
— Ще разпитваме живущите наоколо дали не са видели нещо. Ти започни с онези, чийто балкони гледат към реката. После ще преровим архивите за вратотрошачи с досиета. — Симон затвори очи и вдиша дълбоко. — През лятото в Осло е разкошно, нали?