Девета глава
Айнар Харнес никога не беше хранил амбиции да спасява целия свят. Само малка част от него. По-конкретно, своята част. Записа се да учи право. Усвои само малка част от него. По-конкретно, колкото му трябваше, за да си вземе изпитите. Намери си работа в правна кантора, която се славеше като една от най-некадърните в бранша, поработи, докато получи документ за правоспособност, и после отвори частна кантора заедно с леко алкохолизирания и застаряващ Ерик Фалбакен. Съдружието им осъвремени представата за понятието „дъно“. Поемаха най-невъзможните случаи, губеха ги до един, но — кой знае как — си извоюваха славата на защитници на най-онеправданите в обществото. Така се сдобиха с клиентела и служителите в кантора „Харнес и Фалбакен“ получаваха заплатите си — ако изобщо ги получеха — в деня, когато социалните изплащаха обезщетения. Айнар Харнес бързо схвана, че не е борец за справедливост, а просто малко по-скъпа алтернатива на силовите събирачи на дългове, на бюрото за безработица и на гадателките. Харнес заплашваше с дела онези, за които му плащаха да заплашва, вземаше на работа най-некадърните на минимална заплата и в срещи с потенциално платежоспособни клиенти неизменно пророкуваше сигурна победа в съда. Но един клиент имаше основна заслуга фирмата да продължава да се крепи. Той нямаше досие във фирмения архив, ако изобщо можеше да се нарече архив пълният безпорядък в шкафовете на секретарката, която ден през ден излизаше в болнични. Ала въпросният клиент се издължаваше изрядно, обикновено плащаше в брой и рядко искаше фактура. И сега едва ли щеше да поиска.
Сони Лофтхюс седеше на нара с кръстосани крака. От очите му струеше бяло отчаяние. От прословутия разпит бяха изминали шест дни. Младежът навярно бе избродил ада. Но издържа по-дълго, отколкото предполагаха. Харнес научи от другите затворници, че Сони дори не се опитвал да си намери дрога. Напротив. Отхвърлял предложенията за спийд и хашиш. Във фитнеса бягал на пътеката два часа без почивка и вдигал тежести в продължение на още един. През нощта чували писъци от килията му. Но така или иначе, удържа фронта. Тип, който в продължение на дванайсет години се бе друсал с хероин. Харнес беше чувал за такива случаи, но само за хора, заменили дрогата с нещо по-силно, годно да ги „вдига“ колкото и кикът от инжекцията. А списъкът с такива стимули не беше дълъг: религиозно просветление, влюбване, раждане на дете. Толкова. Накратко, тези хора внезапно се сдобиваха с цел, придаваща на живота им нов, по-различен смисъл. Или просто тези изблици на силна воля за отказ от дрогата представляваха последното подаване на удавника над повърхността, преди окончателно да потъне. Айнар Харнес знаеше със сигурност едно: маститият клиент очаква отговори. Грешка, не отговори. Резултати.
— Разполагат с веществени доказателства. И със, и без самопризнания — ще те осъдят. Тогава защо удължаваш излишно агонията?
Никакъв отговор.
Харнес прокара рязко ръка по пригладената си назад коса и се оскуба.
— Мога да ти намеря пликче супербой до час, какъв е проблемът тогава? Нужен ми е само един подпис тук. — Той потупа с пръст по трите листа в куфарчето, поставено в скута му.
Младежът се опита да навлажни сухите си изпръхнали устни с език, толкова бял, че Харнес се запита дали не отделя сол.
— Благодаря. Ще обмисля предложението.
Благодаря? Щял да го обмисли? Та той предлага дрога на окаян наркоман в абстиненция! Това момче какво, да не е преодоляло гравитацията?
— Виж какво, Сони…
— Благодаря, че се отби.
Харнес тръсна глава и стана. Младежът не искаше стока. Налагаше се да изчака още един ден. Тогава чудесата щяха да приключат.
Надзирателят му отключи и го преведе през няколко врати. На рецепцията Харнес помоли да му извикат такси. Мислеше си какво ли ще каже клиентът. Или по-точно какво ще направи клиентът, ако Харнес не спаси света.
По-точно, своята част от света.
Гайр Голдсрю се наведе напред на стола и се втренчи в монитора.
— Ама какви ги върши тоя?
— Май иска да ни пита нещо — отвърна другият надзирател в контролната зала.
Голдсрю гледаше младежа. Дългата брада висеше върху голите му гърди. Беше се качил на стол пред една от охранителните камери и чукаше с кокалчето на пръста си по обектива, а междувременно устните му се гънеха, изговаряйки неразбираеми думи.
— Финста, идваш с мен. — Голдсрю се изправи.