В коридора минаха покрай чистещия Йоханес. Къде беше виждал Голдсрю подобна сцена? Навярно в някой филм. По стълбите слязоха на долния етаж, отключиха, подминаха общата кухня и продължиха по коридора, където намериха Сони седнал на стола, на който преди малко се беше качил.
По гърдите и ръцете на младежа личеше, че току-що е тренирал. Мускулите и вените се издуваха под кожата. Голдсрю беше чувал, че някои от най-закоравелите венозни наркомани помпат бицепси във фитнеса, преди да си инжектират дозата. Вярно, в Държавния вкарваха амфетамини и всякакви хапчета, но той беше от малкото затвори, навярно дори единственият в Норвегия, където върху внасянето на хероин се упражняваше строг контрол. И въпреки това по всичко личеше, че Сони никога не е изпитвал затруднения да си набави необходимото. С изключение на сега. По тремора Голдсрю съдеше, че младежът не си е вземал „лекарството“ от няколко дни. В отчаянието, което излъчваше, нямаше нищо учудващо.
— Помогнете ми — прошепна Сони.
— Веднага. — Голдсрю смигна на Финста. — Две хилки за четвъртинка.
Пошегува се, но видя, че Финста не е никак сигурен дали не говори сериозно.
Младежът поклати глава. Мускулите на врата му също се бяха изопнали. Голдсрю беше чувал, че навремето Сони бил обещаващ състезател по борба. Май щеше да излезе вярна приказката, че мускулите, които си направил до дванайсетгодишна възраст, после се възстановяват само след двуседмични тренировки.
— Заключете ме в килията.
— Още няма десет, Лофтхюс.
— Моля ви.
Голдсрю се смая. Случваше се затворник да помоли да го заключат в килията, защото се страхува от някого — със или без реални основания. Страхът е доста често срещан страничен ефект от криминалното минало. Или обратното. Но Сони беше навярно единственият затворник в Държавния без врагове сред обитателите. Тъкмо обратното. Те го третираха като свещена крава. А и той никога не бе проявявал признаци на безпокойство. Явно неговата психика и физика позволяваха да понася по-леко злоупотребата с наркотици. Защо тогава…
Младежът се почеса по една коричка върху убождане от спринцовка. Чак сега Голдсрю обърна внимание, че всички рани от инжекции са хванали коричка. По ръцете на Сони не се забелязваха пресни следи от игли. Беше отказал хероина. Затова искаше да го затворят в килията — заради наркотичния глад и съзнанието, че в момента ще вземе каквото и да му предложат.
— Ела — кимна Голдсрю.
— Ще си мръднеш ли краката, Симон?
Кефас вдигна глава. Възрастната чистачка, съвсем дребничка и сгърбена, едва се подаваше над количката с кофа и препарати. Работеше в Главното управление от времето, когато Симон постъпи — през миналото хилядолетие — и беше жена с твърдо установени възгледи. „Чистачка“ наричаше и себе си, и колегите си — независимо от пола.
— Здрасти, Сисел. Стана ли вече време? — Симон си погледна часовника.
Четири и пет. Официално работното време на норвежците бе приключило. Законът за трудовата среда едва ли не заповядваше на хората да се приберат у дома — за тяхно добро и за доброто на отечеството. Преди да се ожени, Симон оставаше и след работно време, но после нещата се промениха. Знаеше, че Елсе го чака; че още преди няколко часа е започнала да приготвя вечерята, а когато той се прибере, ще се извини как е скалъпила нещичко на бърза ръка, с надеждата той да не забележи бъркотията, изпоцапаната кухня и другите признаци за напредващото влошаване на зрението ѝ.
— Отдавна не сме пушили заедно, Симон.
— Минах на тютюн за смучене.
— Младата ти жена те е накарала. Още ли нямате деца?
— Още ли не си се пенсионирала, Сисел?
— Според мен ти имаш дете някъде, затова не щеш още едно.
Симон се усмихна. Гледаше я как плъзга парцала под краката му и за пореден път се питаше как толкова малко тяло като това на Сисел Тоу е успяло да изтика от утробата си толкова огромно бебе. „Бебето на Розмари“2.
Симон поразтреби книжата на бюрото си. Временно бяха преустановили разследването на смъртта на Пер Волан. Никой от жилищния блок до моста „Санер“ не беше видял нищо. Не се бяха обадили очевидци. Докато не получели сигурни данни за извършено престъпление, не можели да отдадат приоритет на случая, отсече началникът на отдел „Убийства“ и помоли Симон през следващите дни да допълни докладите от две разкрити убийства, защото прокурорът върнал делата със забележката, че са доста „постнички“. Не бил открил процесуални грешки, но му се щяло да подплатят доказателствения материал с повече подробности.