Симон изключи компютъра, облече си якето и тръгна към вратата. Все още беше лято, следователно голяма част от служителите, неизлезли в отпуск, си бяха тръгнали още в три. В просторния офис се чуваха само отделни потраквания на клавиши. От старите паравани се носеше миризма на нагрято от слънцето лепило. Зад една преградна стена Симон видя Кари. Седеше с изтегнати върху бюрото крака и четеше книга. Той подаде глава иззад паравана.
— Днес няма ли да вечеряш с приятели?
Тя машинално хлопна книгата, изчерви се и го погледна с раздразнение, „фирмено право“ — прочете Симон на корицата. Нямаше причини Кари да се чувства гузна, задето чете юридическа литература в службата, при положение че никой не ѝ е възложил конкретна задача. В отдел „Убийства“ нещата функционираха на този принцип: няма убийства, няма работа. Затова Симон изтълкува руменината, избила по лицето ѝ, по-скоро като угризения, че юридическата ѝ специалност ще я откаже от полицията. Явно тя го възприемаше като своеобразно предателство спрямо настоящия си работодател. А навярно се раздразни, защото, макар теоретично да не съществуваше основание да се чувства гузна, Кари първосигнално бе затворила учебника при появата на Симон.
— През уикенда Сам ще кара сърф по западното крайбрежие. Та реших да чета тук вместо вкъщи.
— Полицейската професия невинаги е особено вълнуваща — кимна Симон. — Дори да работиш в отдел „Убийства“.
Кари го погледна.
— Особено като работиш в отдел „Убийства“ — поправи се Симон и сви рамене.
— Тогава защо си избрал да работиш тук?
Тя изхлузи обувките си и премести босите си крака върху близкия стол. Все едно очакваше подробен отговор от Симон. Изглежда, Кари беше от хората, предпочитащи каквато и да е компания пред самотата. Чувстват се по-добре да киснат в опустял офис с надеждата все пак да се отвори шанс да пообщуват с някого, вместо да се приберат у дома, където тишината и спокойствието са им гарантирани.
— Вярваш или не, беше своеобразен бунт — отговори Симон и приседна на ръба на бюрото ѝ. — Баща ми, по професия часовникар, искаше да наследя занаята. Но аз не изпитвах желание да се превърна в негово нескопосано копие.
Кари обви с ръце дългите си „мотовили“.
— Съжалявал ли си някога?
Симон се загледа към прозореца. Въздухът трептеше в омара.
— От продажба на часовници са забогатели не един или двама — отбеляза Кари.
— Не и баща ми. И той не си падаше по копия. Отказваше да се повлече по всеобщата тенденция да се изработват евтини реплики и пластмасови дигитални часовници. Казваше, че това бил пътят на най-слабото съпротивление. Фалира с финес.
— Е, напълно разбираемо е защо не си искал да станеш часовникар.
— Всъщност почти станах.
— Как така?
— Работата на криминалистите и по-конкретно на балистиците е много сходна. Изчисляват траектории и тем подобни. Горе-долу като да поправяш часовници. Май приличаме на създателите си повече, отколкото ни се ще да си мислим.
— И какво излезе накрая? — усмихна се тя. — И ти ли фалира?
— Ами… — Той си погледна часовника. — Повече ме интересуваше причината, отколкото начинът. Не знам дали решението ми да стана дознател беше правилно. Куршумите и огнестрелните рани са по-понятни от човешкия мозък.
— И си се преместил в „Икономическа“?
— Чела си ми биографията?
— Когато ти предстои да започнеш нова работа, нормално е да проучиш колегите си. Защо отиде в „Икономическа“? Беше ти писнало от кръв и трупове ли?
— На мен не. Но се опасявах, че на съпругата ми ще ѝ писне. Когато се оженихме, ѝ обещах да не оставам след работно време и да не се занимавам с ужасии всеки ден. В „Икономическа“ ми беше добре. Все едно работех с часовници. Като стана дума за съпругата ми… — Симон скочи от бюрото.
— Щом ти е било толкова добре, защо си напуснал?
Симон се усмихна изморено. Виж, това едва ли го пише в биографията му.
— Тази вечер май ще готви лазаня. Е, до утре.
— Между другото, един от бившите ми колеги от „Наркотици“ се обади. Мярнал някакъв наркоман да се разхожда със свещеническа яка.
— Свещеническа яка ли?
— С такава ходел Пер Волан.
— И ти какво направи?
— Нищо. — Кари пак отвори учебника. — Казах му, че разследването по случая е прекратено.
— Не е прекратено, а само временно замразено. Докато се появят нови сведения. Как се казва въпросният наркоман и къде живее?
— Гилбер. В приюта.
— В общежитието. Кратка почивка от четенето?
Кари хлопна учебника с въздишка.