— А лазанята?
— Не е проблем — сви рамене Симон. — Ще се обадя на Елсе, тя ще прояви разбиране. Пък и претоплената лазаня е по-вкусна.
Десета глава
Йоханес изпразни кофата в мивката и остави подочистачката в килерчето. Изчисти всички коридори на втория етаж плюс контролната зала и вече копнееше за книгата в килията. „Снеговете на Килиманджаро“. Сборникът съдържаше няколко разказа, но той препрочиташе само онзи с едноименното заглавие. В него се разказваше за мъж, чийто крак гангренясва. Той знае, че ще умре, и тази мисъл не го прави нито по-добър, нито по-лош; само по-трезвомислещ, по-откровен, по-нетърпелив. Йоханес не беше много-много по книгите. Затворническият библиотекар му бе дал тази и понеже, откакто беше плавал покрай бреговете на Либерия и Кот д’Ивоар, Йоханес се интересуваше от Африка, той прочете десетината страници за една привидно безобидна драскотина, която обаче предизвиква смъртоносна инфекция в крака на мъж, разпънал палатка в саваната. Първия път Йоханес прехвърли разказа надве-натри, но после го препрочиташе бавно, дума по дума, в търсене на нещо — сам не знаеше точно какво.
— Здрасти.
Йоханес се обърна.
Поздрава си Сони изрече шепнешком. С хлътнали бузи и див блясък в очите младежът пред Йоханес беше съвсем блед, направо прозрачен. „Като ангел“, помисли си старецът.
— Добър ден, Сони. Чух, че си изкарал няколко дни в карцера. Как си?
Младежът сви рамене.
— Имаш отличен ляв прав, Сони — ухили се Йоханес и посочи дупката от избития си преден зъб.
— Дано намериш сили да ми простиш.
— Аз се нуждая от прошка — преглътна с мъка Йоханес.
Двамата се спогледаха. Сони обходи с очи коридора в двете посоки. Изчака малко.
— Ще избягаш ли заради мен, Йоханес?
Старецът не отговори веднага. Опита се да пренареди думите, за да види дали така ще оформят по-смислена цялост.
— Какво имаш предвид? Аз не искам да бягам. Пък и нямам къде да избягам. Веднага ще ме хванат.
Сони мълчеше, но в погледа му се четеше бездънно отчаяние. На Йоханес започна да му просветва.
— Искаш… искаш да изляза и да ти намеря хероин ли?
Сони продължаваше да мълчи, приковавал погледа на стареца с безумните си настойчиви очи. „Клетото момче — помисли си Йоханес. — Проклет хероин.“
— Защо молиш точно мен?
— Защото единствен ти имаш достъп до контролната зала и можеш да го направиш.
— Грешиш. Имам достъп до контролната зала и точно затова знам, че е невъзможно. Само хора с регистрирани в базата данни пръстови отпечатъци могат да отварят вратите. А моите отпечатъци не фигурират там, момчето ми. Предоставянето на достъп става с одобрение на молба в четири екземпляра. Виждал съм как…
— Всички врати се заключват и отключват от контролната зала.
Йоханес поклати глава и се озърна, за да се увери, че все още са сами в коридора.
— Дори да се измъкна оттам, на портата пред паркинга има дежурен. Иска документ за самоличност от всички, които влизат и излизат.
— От абсолютно всички ли?
— Да. Изключение се прави само във времето около застъпването на новата смяна сутрин, след обяд и вечер. Тогава пропускат без проверка познати автомобили и лица.
— И хора в надзирателска униформа, предполагам?
— Да.
— Значи, ако си набавиш надзирателска униформа, можеш да избягаш, докато новата смяна застъпва на дежурство?
Йоханес потърка брадичката си с два пръста. Челюстта още го болеше.
— И как ще се сдобия с униформа?
— От гардеробчето на Сьоренсен в съблекалнята. Ще разбиеш ключалката с отвертка.
Надзирателят Сьоренсен отсъстваше по болест вече близо два месеца. Нервен срив. Йоханес знаеше, че сега му викат по друг начин, но то си беше същото — натрупано напрежение. Беше го изпитал на свой гръб.
— По време на смяната там гъмжи от охранители — поклати глава Йоханес. — Ще ме познаят.
— Ами промени си външния вид.
— И с какво ще ги заплаша, ако се наложи, точно аз, дъртакът? — разсмя се Йоханес.
Сони повдигна дългата си бяла риза и извади от джоба на панталона си картонена кутия. Пъхна цигара между сухите си устни и щракна запалка с формата на пистолет. Йоханес кимна бавно.
— Не е заради дрога. Искаш да направя нещо друго навън, нали?
Сони всмука в цигарата пламъка от запалката и изпусна клъбце дим. Присви очи.
— Ще го направиш ли? — попита с топъл мек глас.
— Ще ми опростиш ли греховете? — попита Йоханес.
Арил Франк зави зад ъгъла и ги видя. Сони Лофтхюс беше сложил длан върху челото на Йоханес, а той стоеше със сведена глава и затворени очи. Приличаха на педали. Видя ги и на мониторите в контролната зала. Говореха си. Понякога Арил Франк съжаляваше, че не всички видеокамери в затвора са оборудвани с микрофони. Защото по бдителните погледи, които хвърляха встрани, той се досещаше, че не обсъждат спортни залози. Сони извади нещо от джоба си. Стоеше с гръб към камерата и Франк не видя какво е, но после над главите на двамата затворници се източи дим.