— Ей! В моя затвор не се пуши, ако обичате!
Прошарената глава на Йоханес мигом се вдигна, а Сони отпусна ръка.
Франк се приближи до тях и посочи с палец през рамо:
— Върви да чистиш, Халден.
Йоханес се затътри по коридора, Франк изчака старецът да се отдалечи достатъчно, за да не ги чува.
— За какво си чуруликахте?
Сони сви рамене.
— А, вярно. Казаното по време на изповед се пази в строга тайна — разсмя се Арил Франк.
Лаещият му смях прокънтя между голите стени на коридора.
— Е, Сони? Размисли ли?
Младежът изгаси цигарата в кутията, пъхна и кутията, и угарката в джоба си и се почеса под лакътя.
— Сърби, а?
Сони мълчеше.
— Сигурно има и по-неприятни неща от сърбежа. Както и от абстиненцията. Чу ли за оня от 121-ва? Тръгнал да се беси на кукичката на лампата, ама след като ритнал стола, размислил и докато се опитвал да се освободи, си разпорил гърлото. Как му беше името? Гомез? Диаз? Работел за Нестор. Съществуваха опасения, че ще пропее. Смътни опасения, неподплатени с реални показания. И това се оказа достатъчно. Не е ли странно, като се замислиш. Лежиш си на затворнически нар посред нощ и умираш от страх да не би вратата на килията ти да не е заключена. Да не би някой от контролната зала с дискретно натискане на едно копче да се погрижи цял затвор, фрашкан с убийци, да има свободен достъп до теб.
Младежът наведе глава, но Франк видя капчиците пот, избили по челото му. Ще му дойде акълът в главата. Или поне така се надяваше заместник-директорът, защото не обичаше в килиите в неговия затвор да умират хора. Смъртните случаи винаги пораждат известни съмнения, колкото и логични да изглеждат.
— Добре.
Чу се толкова тихо, че Франк инстинктивно се наведе напред.
— Добре? — повтори той.
— Утре. Утре ще имате самопризнанията ми.
Франк скръсти ръце и се залюля на пети.
— Чудесно. Рано утре сутринта ще доведа господин Харнес. И този път без номера, чу ли? Довечера, като си легнеш, хубавичко огледай кукичката на лампата. Ясно?
Младежът вдигна глава и срещна погледа на заместник-директора. Франк отдавна вече не вярваше, че очите са огледало на душата. Беше се взирал в прекалено много невинни погледи на затворници, които лъжат като разпрани. Пък и изразът му се струваше странен. Огледало на душата? Ако очите са огледало, би било логично да виждаш в тях собствената си душа, а не душата на другия. А навярно изразът носи точно този смисъл. Затова ли, срещайки погледа на Сони Лофтхюс, Арил Франк се почувства толкова кофти?
Франк се извърна настрани. Сега беше важно да се съсредоточи върху най-същественото. И да не се впуска да си блъска главата над въпроси, които не водят до нищо градивно.
— Защото вътре бродят призраци.
С пепелявосиви пръсти Ларш Гилбер поднесе тънка угарка към устните си и изгледа през присвити очи двамата полицаи, надвесени над него.
На Симон и Кари им отне цели три часа да го намерят тук, под моста „Грюнер“. Започнаха издирването от общежитието за бездомни хора „Ила“. Там никой не го беше виждал повече от седмица. После се отбиха в кафенето на Градската мисия на улица „Скипер“, на „Плата“ до Централната гара, където все още свободно се продаваха наркотици, и в кризисния център на Армията на спасението на улица „Урте“. Получиха информация и тя ги насочи към реката до Лоса — статуя, която служеше и като условна граница между спийд и хероин. Докато отиваха натам, Кари осведоми Симон, че в момента албанци и северноафриканци държат пазара за амфетамин и метамфетамин покрай реката на юг от Лоса чак до моста „Фатерлан“. Четирима сомалийци се бяха събрали до една пейка. Тъпчеха нервно на място с вдигнати качулки под вечерното слънце. Единият кимна, когато Кари му показа снимката, и посочи на север към страната Хероиния. Смигна им и ги попита не искат ли малко кристалчета за из път. Смехът му съпроводи Симон и Кари, докато вървяха към моста „Грюнер“.
— Не искаш да живееш в „Ила“, защото според теб там витаят призраци ли? — попита Симон.
— Не според мен, човече. Там има призраци! Режа си главата! Беше просто невъзможно да живееш в онази стая, вече беше заета. Усеща се още с влизането. Случваше се да се будя посред нощ. Не се виждаше никой, разбира се, но усещах как някой ми дъха в лицето. И така беше не само в моята стая, питайте и другите.