Гилбер погледна недоволно фаса, изпушен чак до филтъра.
— И предпочиташ да живееш тук, на открито? — попита Симон и му поднесе кутията си с тютюн.
— Дори да няма призраци, честно да си кажа, трудно издържам да седя затворен в толкова тесни помещения. А това… — Гилбер разпери ръка в широк жест към постелята от вестници и надупчен спален чувал — си е направо топ място за през лятото. — Той посочи моста отгоре. — Покривът не тече. Открива се гледка към водата. Не плащаш вноска за поддръжка на общите части. Не е близо до обществен транспорт и до магазини. Какво повече да иска човек?
Извади три книжни пакетчета тютюн от кутията на Симон и пъхна едното под горната си устна, а другите две прибра в джоба си.
— Например, да работи като свещеник — подхвърли Кари.
Гилбер наклони глава и изгледа Симон през присвити очи.
— Яката, която носиш — уточни полицаят. — Сигурно си прочел в сутрешните вестници за открития в реката мъртъв свещеник.
— Не — поклати глава Гилбер, извади от джоба си двете пакетчета, върна ги в кутийката и я подаде на Симон.
— На криминалните експерти ще им трябват точно двайсет минути да установят, че тази яка е била на убития свещеник, Ларш. А на теб — двайсет години да си излежиш присъдата за убийство.
— Убийство? Не пишеше нищо за…
— Аха! Значи все пак следиш криминалните хроники, а? Бил е мъртъв, преди да го хвърлят в реката. Разбира се от синините по кожата му. Паднал е върху камъни. Получените синини обаче изглеждат по-различно при вече настъпила смърт, разбираш ли?
— Не.
— Искаш ли да ти обясня по-подробно? А дали пък да не взема да ти обясня колко ужасно тесни и заключени са затворническите килии?
— Но аз не съм…
— Дори да си само заподозрян, а не обвиняем, ще прекараш няколко седмици в арестантска килия. А те са още по-малки.
Гилбер ги изгледа замислено и няколко пъти смукна здравата от тютюна.
— Какво искате?
Симон приклекна пред него. Дъхът на бездомника не просто миришеше, а сякаш имаше вкус. Сладникавия, гнил вкус на натъртени плодове и на тлен.
— Искаме да ни разкажеш какво се случи.
— Нали ви казах, не знам.
— Нищо не си ни казал, Ларш. Но май много държиш да си мълчиш. Защо?
— Яката просто беше изплувала на брега и…
Симон се изправи и го хвана за лакътя:
— Хайде, да вървим.
— Чакайте малко!
Симон го пусна.
Гилбер наведе глава и задиша тежко.
— Бяха хора на Нестор. Но не мога… Нали знаеш как постъпва Нестор с…
— Да, знам. А ти знаеш, че ако те регистрираме в протоколите с разпитани в Главното управление, той ще разбере. Затова ти предлагам да ни кажеш каквото знаеш, а после аз ще преценя дали да не се задоволя само с този неофициален разговор.
Гилбер поклати бавно глава.
— Почвай, Ларш!
— Седях на една пейка под дърветата, където алеята минава под моста „Санер“. Стояха само десет метра по-нататък, върху моста, и ги виждах добре, но те мен — не, защото дърветата им пречеха. Бяха двама. Единият държеше здраво свещеника, а другият обви ръка около челото му. Намирах се съвсем близо и виждах бялото в очите на свещеника. Всъщност се виждаше само бялото. Тъмното се беше скрило под черепа. Човекът не издаде нито звук. Сякаш знаеше, че е безполезно. Онзи, дето му стискаше челото, му натисна рязко главата назад като шибан кинезитерапевт. Чух пукане. Не се бъзикам. Все едно изпращя съчка в гората. — Гилбер притисна пръст към горната си устна, премига два пъти и се втренчи пред себе си. — Огледаха се. Мамка му, току-що бяха убили човек, и то на мост насред града, а окото им не трепна. Направо не е за вярване колко пусто може да бъде в Осло посред лято, нали! После го метнаха през бетонния ръб, където перилата свършват.
— Връзва се. Точно там има стърчащи камъни — припомни Кари.
— Тялото остана проснато няколко минути, после водата го подхвана и го повлече. Не смеех да шукна. Ако тези типове бяха разбрали, че съм ги видял…
— Но ти си ги видял — прекъсна го Симон. — И си се намирал толкова близо, че ако ги видиш пак, ще можеш да ги разпознаеш.
— Няма начин — поклати глава Гилбер. — Вече съм ги забравил. Това му е най-големият недостатък на друсането с каквото ти падне: паметта ти отслабва.
— Май имаш предвид най-голямото предимство. — Симон си разтърка лицето.