— А как разбра, че са хора на Нестор? — Кари нервно прехвърли тежестта на другия си крак.
— По костюмите — обясни Гилбер. — Изглеждаха направени по калъп. Все едно бяха гепили черните костюми на персонала на погребална агенция. — Той побутна с език хартиеното пакетче тютюн. — Нали схващате?
— Ще разровим случая надълбоко — каза Симон на Кари, докато пътуваха с колата обратно към Главното управление. — Искам да проучим къде е ходил и какво е правил Пер Волан през последните две денонощия преди убийството и да съставиш списък на всички, на абсолютно всички хора, с които е контактувал.
— Ще се заема — кимна тя.
Подминаха нощен клуб „Бло“ и Симон спря пред група млади пешеходци. „Хипстъри отиват на концерт“ — предположи той и хвърли поглед към парка „Куба“. Над открита сцена висеше голям екран и Симон се загледа в него. Междувременно Кари набра баща си да го уведоми, че уговорката да му гостува за вечеря отпада. На екрана вървеше черно-бял филм. Кадри от Осло. Най-вероятно от петдесетте години, предположи Симон, осланяйки се на детските си спомени. За хипстърите това навярно беше просто един любопитен свят, нещо отминало, но невинно и чаровно. Чу смях.
— Едно нещо не ми стана докрай ясно — подхвана Кари и Симон разбра, че тя вече не говори по телефона. — Думите ти, че ако призовем Гилбер на официален разпит, Нестор ще узнае. Сериозно ли говореше?
— Ти как мислиш? — Симон даде газ към улица „Хаусман“.
— Не съм сигурна, но май говореше сериозно.
— И аз не съм сигурен какво точно съм вложил. Историята е дълга. В продължение на много години вървеше мълва, че къртица в полицията снася вътрешна информация на определен човек, който контролира основния дял от наркотърговията и трафика на хора в Осло. Но оттогава мина много време. Изприказваха се сума приказки, но никой не успя да докаже съществуването нито на Къртицата, нито на въпросния подземен бос.
— Кой е този подземен бос?
Симон погледна през страничния прозорец.
— Наричахме го Близнака.
— Близнака, да — кимна Кари. — И в „Наркотици“ го споменавахме. Горе-долу както Гилбер говори за призраците в „Ила“. Този човек съществува ли реално?
— О, определено.
— А Къртицата?
— Труден въпрос. В предсмъртно писмо самоубил се полицай призна, че той е предателят.
— Това не е ли доказателство?
— Не и в моите представи.
— Защо?
— Защото Аб Лофтхюс беше най-неподкупният служител, работил някога в полицията в Осло.
— И откъде знаеш?
До улица „Стургата“ Симон спря на червено. От околните фасади се просмукваше мрак, а с мрака прииждаха и нощните животни. Вървяха с провлечена походка, стояха облегнати на отворени врати, от които дънеше силна музика, или седяха в автомобили с лакти, стърчащи от страничните прозорци. Търсещи, изгладнели погледи. Ловци.
— Знам, защото Аб Лофтхюс беше най-добрият ми приятел.
Йоханес си погледна часовника. Десет и десет. Десет минути след времето за затваряне. Другите затворници бяха заключени по килиите, а него щяха да го заключат, след като приключи с чистенето в единайсет. Чудна работа. Като натрупаш достатъчно годинки в затвора, дните започват да летят като минути, а мацките от календара в килията ти сякаш не смогват на бързината, с която отлитат месеците. Последният час обаче му се стори по-дълъг от година. Нескончаема, тежка година.
Йоханес влезе в контролната зала.
На смяна бяха трима надзиратели — с един по-малко, отколкото денем. Изскърцаха пружини, когато Гайр Голдсрю се извъртя от мониторите.
— Здрасти, Йоханес.
Голдсрю избута с крак кошчето за смет изпод бюрото. Движението се бе превърнало в автоматизъм. Младият началник-смяна на охраната помага на възрастния чистач със схванат гръб. Йоханес харесваше Гайр Голдсрю открай време. Старецът извади пистолета от джоба си и го насочи към лицето на главния надзирател.
— Жестоко! Откъде го имаш? — попита единият от другите двама — блондин, играч в третодивизионния футболен отбор „Хашле-Льорен“.
Йоханес мълчеше, прицелил се в точка между очите на Голдсрю.
— Я ми дай огънче! — третият надзирател пъхна незапалена цигара между устните си.
— Разкарай това чудо, Йоханес — нареди тихо Голдсрю, без да мига.
По погледа му старецът разбра, че е схванал: това не е запалка-играчка.
— Яко порно ала Джеймс Бонд. За колко ще ми я дадеш? — футболистът се беше изправил и тръгна към Йоханес, за да разгледа пистолета отблизо.
Чистачът насочи оръжието към един монитор под тавана и дръпна спусъка. Сам не знаеше какво да очаква. Изненада се колкото и останалите, когато се разнесе трясък, екранът се пръсна и се посипа градушка от парчета стъкло, футболистът застина на място.