— На пода! — Природата бе благословила Йоханес с мощен баритон, който сега обаче прозвуча тънко и пискливо като гласче на истеризирала лелка.
Но гласът му оказа желаното въздействие. Мисълта, че пред теб стои отчаян човек със смъртоносно оръжие в ръка, има много по-силен ефект от заповед, изречена с плътен тембър. И тримата надзиратели се смъкнаха на колене и сплетоха ръце на тила си, сякаш извършват тренировъчно учение как се реагира при заплаха с пистолет. Положително бяха минали обучение за такива екстрени ситуации и знаеха, че безропотното покорство е единствената възможност. А навярно и единствената приемлива реакция за тяхната длъжност.
— По лице! — нареди Йоханес.
Подчиниха се. Беше почти магично.
Йоханес разгледа приборното табло пред себе си. Откри с кой бутон се отключват и заключват вратите на килиите. После и командващия шлюзовете и всички главни врати. Накрая и голямото червено аварийно копче, което отваря абсолютно всички врати и се използва при пожар. Натисна го. Продължителен пронизителен звън сигнализира, че всички врати в затвора са отворени. Осени го странна мисъл: най-сетне се намира там, където винаги е искал да бъде. На командния мостик като капитан на кораб.
— Гледайте само надолу — нареди. Гласът му укрепна. — Ако някой от вас се опита да ме спре, аз и моите хора ще погнат вас или семействата ви. Не забравяйте, че знам всичко за вас, момчета. Трине, Валборг… — и той продължи да изброява имена на съпруги и деца, в какви училища учат, с какво се занимават през свободното си време, къде живеят, все сведения, наслагвали се в паметта му по време на дългогодишния престой тук. По време на монотонното изреждане Йоханес следеше показанията на мониторите. Приключи и излезе. Хукна по коридора, после по стълбите към долния етаж. Дръпна дръжката на първата изпречила се врата. Отключена. Продължи нататък. Сърцето му вече биеше тежко. Не притежаваше нужния тренинг, не се бе старал да се поддържа в добра кондиция. Оттук насетне ще се поправи. Нова врата. Пак отключена. Краката отказваха да бягат с първоначалната бързина. Навярно причината беше ракът. Бе се вял в мускулатурата му и го бе омаломощил. Третата врата извеждаше в шлюз, а той представляваше малка стая с решетъчни врати в двата срещуположни края. За да отвориш която и да е от двете, другата трябва непременно да е затворена. Йоханес чакаше. Вратата зад него се плъзгаше с тихо бръмчене. Броеше секундите. Виждаше коридора и в дъното — гардеробчетата в съблекалнята на надзирателите. Най-сетне чу вратата да се хлопва. Сграбчи дръжката пред себе си, натисна я надолу и я дръпна.
Заключено.
Проклятие! Опита пак. Вратата не помръдна.
Погледна белия квадратен биометричен четец до стената. Притисна показалец към него. В продължение на две-три секунди мигаше жълт индикатор. После угасна. Светна червено. Това, както добре знаеше Йоханес, означаваше, че притежателят на сканирания пръстов отпечатък не е упълномощен за достъп. И въпреки това пак дръпна дръжката. Заключено. Край. Свлече се на колене пред вратата. В същия миг чу гласа на Гайр Голдсрю:
— Съжалявам, Йоханес.
Идваше от високоговорителя горе на стената и звучеше спокойно, едва ли не утешително.
— Това ни е работата, Йоханес. Ако при всяка заплаха към семействата ни спирахме да я вършим, в Норвегия нямаше да остане кьорав затворнически надзирател. Успокой се. Ще дойдем да те отведем. Ще ни плъзнеш ли пистолета между решетките, или първо да ти пуснем газ?
Йоханес погледна нагоре към камерата. Дали виждаха отчаянието по лицето му? Или съзираха облекчението? Облекчението, загдето всичко приключва тук и животът ще си продължи постарому. Е, не съвсем. Занапред едва ли ще му позволяват да чисти на втория етаж.
Той промуши пистолета между железните пречки. После легна на пода, сплете пръсти зад главата си и се сви на кълбо подобно на пчела, забила жилото си за пръв и последен път. Затвори очи. Не чуваше хиени. Не се намираше на борда на самолет, устремен към върховете на Килиманджаро. Все още беше никъде и жив. Беше тук.
Единайсета глава
Тъкмо минаваше седем и половина. Сутрешен дъжд се сипеше върху паркинга пред Държавния.
— Беше само въпрос на време — отбеляза Арил Франк и отвори вратата към съблекалнята на персонала. — По принцип хората със зависимости към упойващи вещества имат слаб характер. Знам, не е модерно да се говори така, ама повярвай ми, виждал съм не един и двама от тази порода.