— Стига да подпише, не ме бърка. — Айнар Харнес понечи да влезе, но се наложи да се отмести, за да направи път на трима надзиратели, които тъкмо излизаха. — Самият аз възнамерявам тази вечер да отпразнувам събитието с няколко чаши упойващо вещество.
— Охо, толкова добре ли ти плащат?
— Като ти видях колата, ми светна, че трябва да си поискам по-висок хонорар. — Той отметна глава с лукава усмивка към поршето на паркинга. — Аргументирах се, че ми се полага допълнително заплащане за мръсен труд, и Нестор каза…
— Шшшт! — Франк препречи пътя на Харнес с ръка така, че да го спре и да пропусне още надзиратели да излязат.
Повечето се бяха преоблекли в цивилни дрехи, но неколцина явно толкова бързаха да се приберат след нощната смяна, че тичаха към колите си в зелените униформи на Държавния.
Един надзирател, небрежно наметнат с палто над униформата, прониза Харнес с поглед. Адвокатът познаваше отнякъде това лице. Автоматично го свързваше с Държавния, защото напоследък много често посещаваше затвора.
И докато Харнес не се сещаше нищо конкретно за този човек, въпросният мъж със сигурност го беше познал: адвокатът с твърде съмнителна репутация, който от време на време се появява във вестниците във връзка със също толкова съмнителни случаи. Навярно този мъж и другите надзиратели започваха да се чудят какво прави Харнес толкова често на входа към затворническата кухня. А за капак навярно го бяха чули да споменава името на Нестор…
Минаха през няколко врати и се озоваха пред стълбите към втория етаж.
Според обясненията на Нестор това самопризнание им трябвало днес. Ако разследването срещу Юнгве Муршан не приключело незабавно, имало риск съвсем скоро на бял свят да излязат факти, които биха разклатили достоверността на самопризнанията на Сони. Откъде Нестор се бе сдобил с тези сведения, Харнес нито знаеше, нито искаше да знае.
Кабинетът на директора на затвора беше, естествено, по-голям, а кабинетът на заместник-директора гледаше към джамията и към възвишението Екебер. Намираше се в края на коридора и беше украсен с грозни картини на млада художничка, специалистка във флоралната живопис и в сексуалните откровения пред жълтата преса.
Франк натисна един бутон от интеркома и помоли да доведат затворника от 317-а килия.
— Милион и двеста хиляди — каза Франк.
— На бас, че половината е за емблемата на радиаторната решетка — подметна Харнес.
— А другата половина отива за данъци в държавната хазна — въздъхна Франк и се тръшна върху канцеларския стол с необичайно висока облегалка. „Тронът“, помисли си Харнес. — Но, да ти кажа, това ми се струва напълно в реда на нещата. Редно е купувачите на порше да дават своя принос към общата каса, да му се не види.
На вратата се почука.
— Влез! — извика Франк.
Появи се надзирател с фуражка под мишница и направи вял опит да отдаде чест. Понякога Харнес се питаше как Франк е накарал подчинените си да поздравяват по военному в модерно обществено заведение. И колко още правила им се налага да преглъщат.
— Е, Голдсрю?
— Ще се прибирам вкъщи. Само първо исках да разбера дали имате въпроси относно рапорта от снощното дежурство.
— Още не съм стигнал дотам. Станало ли е нещо важно?
— Не кой знае колко важно, но имаше опит за бягство. Ако изобщо може да се нарече така.
Франк допря дланите си една до друга и се усмихна.
— Радвам се, че затворниците проявяват инициатива и предприемчивост. Кой и как?
— Йоханес Хал ден от двеста…
— Двеста трийсет и осма. Дядката? Сериозно?
— Отнякъде беше докопал пистолет. Сигурно е било просто импулсивно хрумване. Само да отбележа, че не беше толкова драматично, колкото навярно звучи в рапорта. Ако позволите да изкажа мнение, едно леко наказание би било достатъчно. Човекът ни служи всеотдайно вече толкова години и…
— Много хитро да вложиш време, за да спечелиш нечие доверие и после да го изненадаш. Навярно Халден е постъпил точно така.
— Ами…
— Да не ми казваш, че си се оставил да те подведе, Голдсрю? Докъде стигна Халден?
На Харнес му дожаля малко за надзирателя, който прокара показалец по потната си горна устна. Винаги му дожаляваше за хора, неспособни да оправдаят действията си. Лесно се поставяше на тяхно място.
— До шлюза. Но изобщо не възникна реална опасност да мине през охраната — макар и въоръжен с пистолет. Кабината на охраната е с бронирано стъкло и с амбразури…