Ами… религията донякъде прилича на застраховката „Пожар и природни бедствия“. Не разчиташ твърде на нея, но за всеки случай решаваш да пробваш. Щом околните твърдяха, че младежът им отнемал страданието, защо и Ровер да не се възползва от предложението за душевен мир?
Освен това недоумяваше как така този младеж е хладнокръвен убиец. Неговите впечатления от Сони ни най-малко не се припокриваха с представата за безсърдечен садист. А може пък приказката, че Дяволът умее да се превъплъщава както никой друг, да е вярна.
— Мирът да е над теб — завърши гласът и ръката се отдръпна.
Ровер продължи да стои със сведена глава. Прокара език по гладката задна страна на златния зъб. Беше ли готов? Готов да се срещне със своя създател — ако му предстоеше точно това? Вдигна глава.
— Знам, че никога не искаш да ти плащат, но… — подхвана той.
Погледна единия бос крак на младежа. По голяма вена на глезена личаха следи от убождания с игла.
— Миналия път лежах в друг затвор — „Бутсен“ — и там не представляваше никакъв проблем да си набавиш дрога. Но „Бутсен“ все пак не е затвор с повишена сигурност. Разправят, че тук Франк успял да запуши всички пробойни, обаче… — Ровер бръкна в джоба си — … не е съвсем вярно.
Вдигна позлатен предмет с големината на мобилен телефон и формата на умален пистолет. Натисна спусъка. От дулото лумна пламък.
— Виждал ли си такава запалка? Най-вероятно да. Надзирателите, които ме претърсиха на влизане, бяха виждали. Осведомиха ме, че ако съм заинтересован, продавали евтини контрабандни цигари. И ми позволиха да запазя запалката. Явно не са прочели цялото ми досие. Не е ли странно как изобщо функционира тази страна, след като хората масово си вършат работата през пръсти?
Ровер претегли запалката в длан.
— Преди осем години изработих два такива екземпляра. Едва ли ще преувелича, ако кажа, че в цялата страна няма майстор, способен да свърши тази работа по-добре от мен. Задачата ми възложи посредник. Крайният клиент искал огнестрелно оръжие, което да не се налага да крие, тоест оръжието да прилича на предмет със съвършено различно предназначение. И ето какво измайсторих. Хората са странни в разсъжденията си. Като го видят, първо, естествено, си казват: това е пистолет. Но покажеш ли им, че се използва като запалка, мигновено престават да го възприемат като оръжие. Охотно допускат предметът да служи и като четка за зъби или като отвертка например, но вече и през ум не им минава да го свързват с изстрелване на куршуми. Та… — Ровер развъртя един винт от долната страна на дръжката. — Побира два деветмилиметрови патрона. Кръстих го „съпругоубиец“. — Той насочи дулото срещу младежа. — Един за теб, скъпа… — опря дулото в слепоочието си — и един за мен… — Смехът му прозвуча странно самотно в малката килия. — Така или иначе, бяха ми поръчали да изработя само един. Клиентът не искал и друг да знае тайната му, но аз направих два. И взех втория в затвора като предпази мярка, в случай че Нестор реши да ми прати някой от главорезите си. Утре обаче ме пускат и повече не ми трябва. Давам ти го. И още нещо. — Ровер извади кутия цигари от другия си джоб. — Ще изглежда странно да имаш запалка, а да не пушиш, нали?
Вдигна капачето, извади от джоба си пожълтяла визитка с надпис „Мотосервиз на Ровер“ и я пъхна в кутията.
— Сега имаш и адреса ми, ако ти потрябва автомонтьор, спец по мотоциклети. Или ако искаш да си купиш узи. Както казах, имам още няколко…
Вратата се отвори.
— Излизай, Ровер! — избоботи глас.
Той се обърна. На вратата стоеше надзирател. Панталонът му беше провиснал заради огромната връзка ключове, закачена за гайка на колана, откъдето шкембето му преливаше като бухнало тесто.
— Ваше преподобие има посещение. Може да се каже, от колега. — Надзирателят се засмя ехидно и се обърна към човека зад вратата: — Нали не се обиждаш, Пер?
Ровер пъхна пистолета и кутията цигари под завивката, стана и погледна младежа за последно. После бързо излезе.
Затворническият свещеник понагласи новата си бяла яка, която упорито отказваше да застане, както трябва. Колега. Нали не се обиждаш, Пер? Умираше от желание да се изплюе право в идиотски ухилената, лъснала от мазнотия мутра на надзирателя. Вместо това кимна дружелюбно на затворника, който излезе от килията, преструвайки се, че го познава. Разгледа татуировките по ръцете му: Дева Мария и катедрала. И те не му помогнаха да се сети кой е мъжът. През годините се бе сблъсквал с толкова много лица и толкова много татуировки, че вече съвсем се обърка.