Арил Франк се загледа към възвишението Екебер, окъпано в сутрешно слънце. Някога там се намираше слънчевата част от работническите квартали. Някога Арил Франк мечтаеше да се види с достатъчно пари да си купи къщичка там. Сега притежаваше голяма къща в по-скъп градски район. Но продължаваше да копнее неистово за онази къщичка.
Нестор прие новината за бягството с привидно спокойствие. Но, от друга страна, на този тип хора, които впрочем дълбоко безпокояха Франк, хладнокръвие никак не им липсваше. Напротив. Подозираше, че именно в състояние на пълна овладяност те вземат важните решения; решения, смразяващи кръвта ти поради своята жестокост и същевременно изтъкани от толкова простичка, ясна и прагматична логика, че — колкото и да не му се щеше да си признае — Арил Франк се чувстваше дълбоко впечатлен.
— Намери го — разпореди Нестор. — Или се погрижи никой да не го намери.
Откриеха ли Лофтхюс, щяха да измислят как да го убедят да признае за убийството на госпожа Муршан, преди друг да говори с него. Имаха си начини. Убиеха ли го, щяха да му отнемат възможността да опровергае веществените доказателства срещу него на местопрестъплението у Муршан. Но тогава пък отпадаше и възможността да го използват за виновник при други престъпления. Така стояха нещата. Всичко си има и плюсове, и минуси. Но най-вече простичка логика.
— Симон Кефас е на телефона — обади се Ина по интеркома.
Арил Франк изсумтя машинално.
Симон Кефас.
Ето човек, който не поставя абсолютно нищо по-напред от собствената си особа. Безгръбначен жалък негодник, минал през не един труп заради манията си по хазарта. Бил се променил, след като се оженил, разправяха. Но никой не знаеше по-добре от един заместник-директор на затвор, че хората не се променят, Франк разполагаше с цялата необходима му информация за Симон Кефас.
— Кажи, че съм излязъл.
— Той иска среща с теб по-късно през деня. Ставало дума за Пер Волан.
За Волан? Не прекратиха ли разследването още преди седмица? Нали уж излязоха със заключение за самоубийство? Франк въздъхна тежко и погледна вестника върху бюрото. Че съобщаваха подробности за бягството — съобщаваха, но поне не на първа страница. Най-вероятно защото редакцията не е разполагала с добра снимка на беглеца. Тези лешояди навярно се надяват да се сдобият с фоторобот, на който рецидивистът има вид на отявлен психопат. Ще имат да вземат.
— Арил?
По негласно установено правило в отсъствието на трети лица Ина се обръщаше към началника си на малко име.
— Запиши го в графика — нареди той. — И не му предвиждай повече от трийсет минути.
Франк примижа срещу джамията. След минути изтичаше двайсет и петият час.
Ларш Гилбер пристъпи крачка напред.
Завит с дълго палто, младежът лежеше на разгънат кашон. Появил се бе вчера. Притаи се зад храстите между пешеходната алея и сградите отзад. Седеше си там, мълчалив и неподвижен, сякаш играеше на криеница. Другарят му в играта обаче така и не се появи. Затова пък се отбиха двама униформени полицаи и показаха на Гилбер снимка. После си тръгнаха.
Надвечер заваля дъжд. Младежът се придвижи и се примъкна на сухо под моста. Без да помоли за разрешение. Не че Гилбер щеше да му откаже, но онзи можеше поне да попита. Смущаваше го и друго. Непознатият беше облечен в униформа. Ларш Гилбер нямаше представа точно каква е, защото, преди да види друга униформа, освен зелената на офицера от наборната комисия, го бяха освободили от военна повинност. „Негоден“ — гласеше разтегливата мотивировка. Понякога Ларш Гилбер действително се чудеше съществува ли нещо, за което да го бива. И ако да, дали някога ще го открие. Навярно ставаше само за едно: да намира кинти за дрога и да живее на ръба на оцеляването под разни мостове.
Това правеше и в момента.
Младежът спеше. Гърдите му се повдигаха равномерно. Ларш Гилбер пристъпи още крачка напред. Още вчера походката и цветът на кожата на непознатия му подсказаха, че е на хероин. Ако не грешеше, имаше голяма вероятност малкият да носи дрога в себе си.
Гилбер се приближи на сантиметри. Вече виждаше как потръпват клепачите на младежа, сякаш очните ябълки под тях се въртят. Приклекна и внимателно повдигна палтото. Протегна пръсти към предното джобче на униформената куртка.