Случи се толкова бързо, че Ларш изобщо не видя как стана. Ръката на младежа се сключи около китката му и само след миг Ларш беше коленичил с лице, притиснато към разкаляната земя, и ръка, извита на гърба.
— Какво искаш? — прошепна глас досами ухото му.
Не звучеше нито ядосано, нито агресивно. Нито дори изплашено. А учтиво, почти все едно младежът го питаше с какво да му бъде полезен. Ларш Гилбер направи онова, което правеше винаги когато усетеше, че са го хванали натясно: призна си, преди да е станало по-лошо.
— Да открадна дрогата ти. Или ако нямаш дрога — парите ти.
Младежът го бе приклещил с много популярна хватка. Китка, извита към гърба, и натиск върху лакътя. Хватката на ченгетата. Но Гилбер знаеше отлично как се движат полицейските агенти, как говорят, как изглеждат и как миришат. Този не беше от тях.
— На какво си?
— На морфин — простена Гилбер.
— Колко ще си купиш за петдесет кинта?
— Малко.
Хватката се разхлаби и Гилбер побърза да си отскубне ръката.
Погледна към младежа. Премига срещу банкнотата, която онзи бе вдигнал пред него.
— Съжалявам, но имам само толкова.
— Нямам какво да ти продам, пич.
— За теб са. Аз приключих с дрогата.
Гилбер присви око. Какво гласеше онази приказка? Когато нещо е прекалено хубаво, за да е истина, обикновено се оказва лъжа. Но от друга страна, този тип навярно си беше просто откачен. Гилбер дръпна рязко банкнотата от ръката му и я прибра в джоба си.
— За квартирата — поясни.
— Вчера видях тук да се отбиват полицаи. Често ли се случва? — поинтересува се младежът.
— Да, но напоследък са буквално на всеки ъгъл.
— А да знаеш някое място, където… да са малко по-разредени?
Гилбер наклони глава настрани и измери младежа с поглед.
— Ако не искаш ченгетата да те закачат, помоли за стая в приюта „Ила“. Там не пускат полицаи.
Младежът се загледа замислено към реката и кимна бавно.
— Благодаря за помощта, приятелю.
— Няма защо — смънка смутено Гилбер.
Този тип сто на сто беше смахнат.
И сякаш в потвърждение на заключението му младежът тръгна да се съблича. За всеки случай Гилбер отстъпи две крачки назад. Онзи остана само по боксерки. Разпъна униформата, сложи вътре обувките и я сгъна. Помоли за найлонов плик. Гилбер му даде. Чудакът пъхна вътре дрехата и обувките и скри плика под един камък в храсталака, където бе прекарал вчерашния ден.
— Ще ги пазя — обеща Гилбер.
— Благодаря. Разчитам на теб.
Младежът си облече палтото и с усмивка го закопча чак догоре. Голата му гръд изобщо не се виждаше.
После тръгна по алеята. Гилбер го проследи с поглед. Босите му стъпала шляпаха в локвите по асфалта и изпод тях хвърчаха пръски.
Разчитам на теб.
Не просто смахнат, а тотално изперкал.
Застанала зад рецепцията, Марта следеше на компютърния екран какво показват в реално време охранителните камери в приюта „Ила“. По-точно гледаше мъжа, втренчил се в камерата пред главния вход. Още не беше позвънил. Явно не бе открил дупчицата в плексигласа над звънеца. Наложи се да поставят плексиглас заради сравнително обичайната реакция, когато откажат на някого да го пуснат в приюта и не му отварят вратата. Тогава отхвърленият връхлиташе с юмруци върху звънеца. Марта натисна бутона за разговор.
— Добър ден. По какъв въпрос идваш?
Младежът мълчеше. Марта веднага установи, че той не е сред седемдесет и шестте обитатели на общежитието. Въпреки високото текучество през последните четири месеца тя помнеше всички извървели се през приюта лица. Краткият оглед я наведе на заключението, че този мъж принадлежи към така наречения „целеви контингент“ на „Ила“, а именно: хора с наркотични зависимости.
Всъщност в момента човекът не показваше признаци да е надрусан. Но изпосталялото му лице, нервните тикове около устата и калпавата подстрижка говореха доста красноречиво. Марта въздъхна:
— Стая ли търсиш?
Младежът кимна. Тя завъртя ключа за дистанционно отваряне на вратата на долния етаж. Извика на Стине, в момента ангажирана да приготвя сандвичи в кухнята, да я замести за малко зад рецепцията и се спусна по стълбите. Мина през желязната врата, пригодена да се затваря от рецепцията, ако се случи нежелан посетител да нахълта през главния вход.
Младежът беше прекрачил прага и стоеше там. Палтото му, закопчано до брадичката, стигаше до глезените. Беше бос. В мокрите отпечатъци от стъпалата му червенееше кръв. Марта обаче беше свикнала с всякакви страхотии и вниманието ѝ привлече най-вече погледът му. Той я виждаше. Тя просто не можеше да го обясни по друг начин. Погледът му беше устремен към нея и в този поглед тя съзираше как той обработва постъпилото зрително впечатление — нея. Е, не беше кой знае какво, но повече, отколкото беше свикнала да получава в приюта. За миг през ума ѝ пропърха мисълта, че навярно все пак не е наркоман. Отхвърли я веднага.