— Здравей. Ела с мен.
Той я последва към втория етаж. Влязоха в една зала срещу рецепцията. Както обикновено Марта остави вратата отворена, та Стине и другите да ги виждат, помоли посетителя да седне и извади документите за дежурната беседа преди прием.
— Име? — попита.
Той се поколеба.
— Нали разбираш, длъжна съм да попълня някакво име във формуляра — поясни тя и така му осигури време за размисъл, нужно на мнозина гости на „Ила“.
— Стиг — промълви несигурно той.
— Стиг е супер. Стиг кой?
— Ъъъ… Бергер.
— Така ще те запиша. Кога си роден?
Той ѝ продиктува дата и година и тя бързо пресметна, че вече е навършил трийсет. Ако не знаеше, не би му ги дала. Ето това беше много странно при наркоманите: невъзможно е да определиш възрастта им; изкарваш ги или доста по-млади, или значително по-възрастни.
— Кой те насочи към нас?
— Никой.
— Къде спа снощи?
— Под един мост.
— Тогава сигурно нямаш постоянен адрес и не знаеш към кое социално поделение се водиш на отчет. Въвеждам числото 11, тоест датата ти на раждане, и да видим какво ще излезе… — Тя огледа списъка. — Териториално звено „Ална“. Да се надяваме, че ще проявят добра воля и ще покрият разходите по престоя ти. Какви наркотични вещества приемаш?
Тя чакаше в готовност с химикалката, но той мълчеше.
— Трябва ми само най-любимото.
— Спрях.
Тя остави химикалката.
— Тук, в „Ила“, приемаме само активни наркомани. Мога да се обадя в приюта на „Спурвайсгата“ да попитам дали имат свободни места. Там е по-уютно.
— Да не казваш, че…
— Да, казвам, че за да отседнеш тук, трябва да се друсаш редовно — усмихна му се изморено тя.
— А ако кажа, че излъгах, защото мислех, че изкарвайки се чист, ще увелича шансовете си да ме подслоните?
— Ще приема обяснението, но сега вече изгърмя всичките си патрони, приятел.
— Хероин.
— Друго?
— Само хероин.
Тя отбеляза с отметка върху формуляра, но вътрешно се усъмни. В Осло едва ли съществуваше зависим от хероин, който да не взема и други наркотици. Всички смесваха, по простата причина че ако приемаш уличния хероин, съдържащ, естествено, различни примеси, с бензодиазепин, например „Рохипнол“, получаваш по-дълготрайно и по-дълбоко опиянение.
— Какво очакваш от престоя си тук?
— Покрив над главата — сви рамене той.
— Да страдаш от сериозно заболяване? Да приемаш тежки лекарства?
— Не.
— Имаш ли планове за бъдещето?
Той я погледна. Бащата на Марта Диан обичаше да повтаря, че историята на всеки човек е написана в погледа му и можеш да я прочетеш в очите му. Миналото — да, но не и бъдещето. „Бъдещето е неведомо“, казваше той. И въпреки това след време Марта щеше да се връща назад към този миг и да се пита дали е можела, дали не е пропуснала да прочете нещо за бъдещите планове на Стиг Бергер.
Младежът поклати глава. По същия начин отговори и на въпросите ѝ за работа, образование, приети свръхдози, психосоматични заболявания, инфекции, предавани по кръвен път, и психични проблеми. Накрая Марта му обясни, че задължението ѝ да пази професионална тайна ѝ забранява да споделя с когото и да било имената на настанените в приюта, но при желание той може да попълни декларация и да посочи имена на свои близки, на които е съгласен да бъде предоставяна информация, в случай че се свържат с общежитие „Ила“.
— Така родителите ти, твои приятели и например гаджето ти ще могат да се свързват с теб.
— Нямам нито едно от трите — отвърна той с добродушна усмивка.
Марта Диан беше чувала този отговор много пъти. Толкова често, че вече не ѝ правеше никакво впечатление. Психологът ѝ нарече това „compassion fatigue4“ и обясни, че това състояние рано или късно покосява повечето хора с професии като нейната. Марта обаче се тревожеше защо не ѝ минава. Тя, разбира се, си даваше сметка, че бездушието на човек, притеснен от бездушието си, се простира само до определени граници, но въпреки това винаги бе смятала за своя движеща сила именно вживяването в чуждата болка. Състраданието. Любовта. А ето че те бяха напът да се изчерпят у нея. Затова тя силно се сепна, когато усети как думите „нямам нито едно от трите“ уцелиха у нея нещо, все едно игла улучи невралгична точка, която активира атрофирал мускул. Събра книжата в папка, остави я на рецепцията и заведе новия обитател в малък склад за дрехи на първия етаж.