— Дано не си от онези параноици, дето не могат да носят употребявани дрехи. — Марта застана с гръб, докато той се преобличаше с предоставените му дрехи.
Изчака той да се прокашля и се обърна. Кой знае защо, в светлосиния пуловер и дънките изглеждаше по-висок и по-строен — и не толкова слаб, колкото в палтото. Погледна към простите сини маратонки на краката си.
— Да — кимна тя. — Класически клошарки.
През осемдесетте многобройни благотворителни организации, зареждани от склада на Армията на спасението, раздаваха такъв модел спортни обувки, а те се превърнаха в своеобразна визитка на наркоманите и бездомниците.
— Благодаря — прошепна той.
Повод за първото ѝ посещение при психолог беше обитател на общежитието „Ила“ — един от върволицата неблагодарници, които се саморазрушаваха и въпреки това водеха що-годе нормално съществуване благодарение на държавната политика и на социалните институции, предмет на грозни ругатни от страна на същите тези несретници. И въпросният неблагодарник я извади от нерви. Марта се разфуча като побесняла. Разкрещя му се да върви на майната си, щом не му харесва дебелината на безплатно осигурената спринцовка. От социалното плащат по шест бона месечно, напомни му тя, та той да разполага със стая, където да си инжектира дрога, финансирана с кражби на велосипеди в квартала. Мъжът подаде оплакване и изложи мъченическата си история на четири страници. Принудиха Марта да му поднесе извиненията си.
— Ела да те заведа в стаята ти — подкани сега тя новия обитател.
Докато се качваха към третия етаж, му показа баните и тоалетните. Междувременно край тях минаваха забързани хора с дрога в погледа.
— Добре дошъл в най-добрия търговски център за дрога в Осло — подхвърли Марта.
— Ами? — учуди се младежът. — Позволено ли е да се купува?
— Според вътрешния правилник — не, но ако ще употребяваш, няма как да не съхраняваш. Казвам ти го само за твоя информация. Ние от персонала не се месим дали в стаята си държиш един грам или един килограм. Не упражняваме контрол над търговията по стаите. Влизаме за проверка само ако подозираме, че някой е внесъл оръжие.
— А това случва ли се?
— Защо се интересуваш? — изгледа го изкосо тя.
— За да знам колко опасно е да се живее тук.
— Всички дилъри в общежитието си имат слуги и те им прибират парите от длъжниците. Използват всичко, каквото ти дойде наум — от бейзболни бухалки до огнестрелно оръжие. Миналата седмица, докато подреждах една стая, попаднах на харпун под леглото.
— Харпун?
— Да. Зареден „STING 65“.
За своя изненада Марта се разсмя. Той се усмихна. Имаше добронамерена усмивка. Като толкова много други в началото.
Марта отключи 323-та стая.
— Заради щети от скорошен пожар се наложи да затворим голяма част от помещенията, затова обитателите са принудени да живеят по двама в стая, докато приключим с ремонта. Твоят съквартирант се казва Йони, викат му Йони Пума. Страда от синдрома на хроничната умора и прекарва почти целия ден в леглото, но е кротък и разбран. Няма да ти създава проблеми.
Марта отвори вратата. Завесите бяха спуснати и стаята тънеше в мрак. Тя щракна ключа за осветлението. Луминесцентните лампи на тавана премигаха няколко пъти и започнаха да излъчват равномерна светлина.
— Много е хубаво — отбеляза младежът.
Марта огледа стаята. Не беше чувала някой да определи стаите в „Ила“ като хубави — не и на сериозно. И все пак новият обитател беше донякъде прав. Вярно, линолеумът бе поизбелял, а небесносините стени — осеяни с дупки, надписи и рисунки, които чистачката бе безсилна да заличи, дори да ги търка с луга, но иначе беше чисто и светло. Обзавеждането, сравнително здраво и функционално, се състоеше от двуетажно легло, скрин и ниска маса, очукана и с олющена боя. Въздухът миришеше на мъжа, спящ върху долното легло. Понеже младежът посочи, че не е имал случаи на предозиране, Марта смяташе да го настани на горно легло. Предпочитаха да дават долните на обитателите, най-склонни към предозиране на наркотици, защото човек в безсъзнание се прехвърля върху носилка по-лесно от долно легло.
— Така. — Марта му подаде ключа. — Аз съм твоят надзорник. Тоест, ако възникне проблем, първо се обръщаш към мен. Става ли?
— Благодаря. — Той взе синьото пластмасово правоъгълниче със закачен за него ключ и го огледа. — Много ти благодаря.