— Не мисли за това, Сони. Важното е, че навън такива като теб са принудени по цял ден да се чудят как да си набавят дозата. Докато тук, вътре, ти си обезпечен. И не забравяй: времето минава. Когато давността на предишните убийства изтече, стойността ти за ония ще бъде равна на нула. Но с това ново убийство ще си удължиш срока на годност.
— Бил е съпругът. Значи е богат?
Волан посочи Библията:
— Вътре е описано в каква къща си влязъл: голяма, луксозно обзаведена. Но алармата, монтирана да охранява цялото това благополучие, не е била включена. Дори вратата не е била заключена. Името е Муршан. Корабният магнат с превръзка през едното око. Виждал ли си негови снимки по вестниците?
— Да.
— Сериозно? Не очаквах…
— Да, аз я убих. Ще прочета как точно съм го направил.
Пер Волан си пое дъх.
— Добре. Препоръчвам ти да запомниш някои от особеностите в начина на умъртвяване.
— Дадено.
— Над веждите главата ѝ е… отрязана. Използвал си трион.
Продължително мълчание последва думите му. Идеше му да го запълни с повръщано. Да, по-добре от устата му да се леят парченца полусмляна храна, отколкото този гнусен словесен бълвоч. Свещеникът гледаше младия мъж. Кое определя накъде ще поеме животът ни? Редица случайни събития извън нашата власт или космическа сила, която го тегли в предначертаната посока? Пер Волан пак пъхна под ризата новата си, странно неподатлива яка. Опита се да не обръща внимание на гаденето. Мобилизира се. Стана. Припомни си какъв е залогът.
— Ако имаш нужда да се свържеш с мен, в момента живея в приюта „Ила“ на площад „Александър Шилан“. Само временно — уточни през смях той в отговор на въпросителния поглед на младежа. — Жена ми ме изхвърли, а се познавам със съдържателите на приюта, та затова…
Млъкна рязко. Разбра защо толкова много затворници избират именно Сони за свой изповедник. Заради тишината. Засмукващият вакуум у един безмълвен слушател, който нито реагира, нито порицава. Без да прави нищо кой знае какво, той изтегляше думите и тайните ти. Пер Волан се бе опитвал да постигне същото като свещеник, но затворниците надушваха задните му помисли. Инстинктивно долавяха желанието му да изтръгне тайните им с користна цел. Да си осигури достъп до душите им, а по-нататък, на небето — и бонус за брой вербувани попълнения.
Свещеникът видя как младежът разтвори Библията. Беше толкова изтъркано, направо комично: изрязан правоъгълник в страниците образуваше кухина. В нея бяха пъхнати сгънати листове с инструкции за самопризнанието. И три пликчета с хероин.
Втора глава
— Влез! — извика заместник-директорът на затвора Арил Франк, без да вдига очи от документите пред себе си.
Чу как вратата се отвори. Преди малко Ина, секретарката му, влезе да го извести за посещението и той се поколеба дали да не я помоли да предаде на затворническия свещеник, че е зает и не може да го приеме. Дори не беше лъжа: след половин час имаше среща с директора на полицията в Главното управление. Но напоследък Пер Волан му се струваше някак разклатен и Франк предпочете за по-сигурно да провери дали свещеникът е в приемливо вътрешно равновесие. В този случай нямаше място за грешки. Всички замесени трябваше да си свършат безупречно работата.
— Няма нужда да сядаш — посрещна го Франк, подписа поредния документ върху бюрото и се изправи. — Излизам. Ще повървиш с мен и ще ми кажеш защо ме търсиш.
На път към вратата си взе фуражката от закачалката. Свещеникът потътри крака след него. Арил Франк съобщи на Ина, че ще се върне след час и половина, и притисна показалец към сензора за пръстови отпечатъци до вратата към стълбите. Затворът беше на два етажа, без асансьор. Защото асансьорите предполагат наличието на асансьорни шахти, шахтите са потенциални пътища за бягство, а при пожар се затварят. Имаше немалко случаи на избягали затворници, възползвали се от хаоса, настъпил при евакуация заради избухнал пожар. Поради същата причина всички електрически кабели, табла и водопроводни тръби бяха недостъпни за затворниците — или минаваха от външната част на сградата, или бяха зазидани в стените. Тук бяха помислили за всичко. Той, Арил Франк, бе помислил за всичко. Докато обсъждаха строежа на Държавния, той участва в дискусиите наравно с архитекти и международни експерти в проектирането на изправителни учреждения. За образец използваха затвора в Ленцбург в швейцарския кантон Аргау: хипермодерен, но същевременно изчистен, с акцент върху сигурността и ефективността, а не върху комфорта. Не друг, а той, Арил Франк, създаде този затвор. Държавният беше Арил Франк и Арил Франк беше Държавния. Защо обаче Франк беше заместник-директор, а за директор назначиха онзи бройлер от затвора в Халден — за това трябва да питате „Подбор на кадри“, мътните ги взели. Е, вярно, Франк си беше доста чепат и нямаше да тръгне да се подмазва на политици и да припада от възторг от поредната им блестяща идея как да бъде реформирана затворническата система, преди да е довършена текущата реформа. Но Франк си разбираше от работата, а именно: да държи хора зад решетките, без затворът да ги разболява, убива или да ги покварява допълнително. Освен това беше лоялен към заслужилите неговата лоялност и бранеше своите хора. Същото изобщо не можеше да се твърди за по-високопоставените в тази прогнила до основи полицейска йерархия. По едно време, непосредствено преди да го пренебрегнат и да изберат друг за шефския пост, Арил Франк си представяше как, след като се пенсионира, ще поставят негов бюст във фоайето на Управлението. Жена му изрази дълбоко съмнение дали безвратият му торс, лицето на булдог и рядката му коса, преметната над плешивото теме, представляват подходяща основа за творческа изява. Арил обаче застъпваше друго мнение: не ти ли отдадат заслуженото, вземи си го сам.