— Не мога да продължавам повече — обади се зад гърба му Пер Волан, докато крачеха по коридора.
— С кое?
— Аз съм свещеник. Начинът, по който постъпваме с момчето… Караме го да лежи за престъпление, извършено от друг! Да поеме вината на съпруга на…
— Шшшт!
Пред контролната зала — Франк обичаше да я нарича „Капитанският мостик“ — се разминаха с възрастен мъж. Той спря за малко да мете и кимна дружелюбно. Йоханес беше най-старият пандизчия и затворник точно по вкуса на Франк: добродушен симпатяга, пренасял нелегално наркотици през миналия век. С годините го бяха превъзпитали, укротили и обезвредили дотам, че в момента се боеше само от деня, когато ще го пуснат на свобода. Затворници като него обаче не предоставяха предизвикателства, достойни за Държавния затвор.
— Съвестта ли те гризе, Волан?
— Да, Арил.
Франк не си спомняше кога служителите започнаха да се обръщат към началниците си на малко име. Или кога ръководният персонал започна да се облича в цивилни дрехи вместо в униформа. А някъде и редовите надзиратели носеха цивилно облекло. По време на затворническите бунтове в затвора „Франсиско де Мар“ в Сао Пауло сред дима от сълзотворния газ служителите стреляли и по свои, защото не различавали надзиратели от затворници.
— Искам да се оттегля — заяви свещеникът.
— Аха… така значи. — Франк подтичваше надолу по стълбите.
Намираше се в добра форма за човек, на когото му остават по-малко от десет години до пенсионирането. Защото спортуваше редовно. Поредното забравено достойнство в сфера, в която наднорменото тегло бе станало по-скоро правило, отколкото изключение. Докато дъщеря му ходеше на плуване, Арил Франк се ангажира да стане треньор на местния отбор по плуване. Да, даваше своята лепта за общественото благо дори през свободното си време. Отплати се подобаващо на обществото, дало толкова много на толкова много хора. И в това отношение не можеха да му кажат копче.
— А за малките момченца не те ли гризе съвестта? Разполагаме с доказателства за изпълненията ти, Волан.
Франк притисна показалец към сензора до следващата врата — тя извеждаше в коридор, а оттам, по западното му разклонение, се отиваше до килиите; източното свършваше с гардеробната на служителите и с изход към паркинга.
— Погледни го така: Сони Лофтхюс плаща и за твоите грехове, Волан.
Нова врата, нов сензор. Франк притисна показалец към него. Обожаваше това изобретение, заимствано от затвора „Обихиро“ в Куширо, Япония. Вместо да раздават ключове на персонала — те се губят, лесно се вадят дубликати и това създава предпоставки за злоупотреби, в база данни се регистрират пръстовите отпечатъци на лица, оторизирани да преминават през вратите. Така се елиминира рискът ключовете да попаднат в нежелани ръце, а и системата регистрира кой кога е преминал през определена врата. Вярно, това се записва и на камерите за видеонаблюдение, но всеки може да си скрие лицето. Лицето — да, но не и пръстовия отпечатък. Вратата се отвори с пръхтене и се озоваха пред друга затворена врата.
— Не издържам повече, Арил.
Франк постави показалец пред устните си. Освен охранителни камери, които покриваха общо взето целия затвор, до всяка врата бяха монтирани и разговорни устройства, та служителите да се свързват с контролната зала, в случай че по някаква причина системата откаже да им даде достъп до определено помещение.