Вратата се отвори и продължиха към гардеробната, оборудвана с душове и лични гардеробчета за дрехи и други вещи. Арил Франк разполагаше с универсален ключ, който отключва всички гардеробчета, но не смяташе за необходимо тази информация да бъде свеждана до знанието на служителите. Струваше му се съвършено излишно.
— Досега не ти ли е станало ясно с кого си имаш работа? — подхвърли той. — Не можеш да се откажеш просто така. За тези хора лоялността е въпрос на живот и смърт.
— Знам. — В пъхтенето на Пер Волан се появи стържеща нотка. — Но аз говоря за вечен живот или смърт.
Франк спря пред изхода и хвърли поглед към гардеробната отляво, за да се увери, че са сами.
— Даваш ли си сметка какъв риск поемаш?
— Няма да кажа никому нито дума, кълна се. Искам да им предадеш дословно думите ми, Арил: ще мълча като гроб. Само искам да се махна. Можеш ли да ме изведеш навън?
Франк сведе поглед. Към сензора. Навън. Съществуваха само два изхода. Този — задният — и главният, покрай рецепцията. Нямаше нито вентилационни тръби, нито аварийни изходи, нито канализационни тръби с широчина да поберат човек.
— Може би — отвърна той и притисна пръст към сензора.
В горната част на бравата замига червена светлинка — сигнал, че се търси информация в базата данни. Червената светлинка угасна. На нейно място светна зелена, Франк бутна вратата. Заслепи го ярко лятно слънце. Извади си тъмните очила и тръгна през обширния паркинг.
— Ще им съобщя решението ти. — Франк търсеше ключовете за колата, примижал срещу охранителната кабина.
Там през цялото денонощие дежуреха двама въоръжени охранители, а пред входа и изхода за автомобили бяха поставени стоманени бариери, каквито не би могло да разбие дори новото порше „Кайен“ на Арил Франк. Навярно джип „Хамър Н1“, какъвто първоначално искаше да си купи, би се справил, но той пък беше прекалено широк: нарочно бяха конструирали подхода тесен, за да възпрепятстват преминаването на големи превозни средства. Именно заради такива превозни средства Франк бе опасал със стоманени заграждения вътрешната страна на шестметровата ограда около затвора. Беше подал молба за разрешение да пуснат ток по оградата, но от Агенцията по строителството, естествено, не му разрешиха. Държавния се намирал в центъра на Осло и имало опасност да пострадат невинни граждани. Щеше му се да попита доколко един човек може да бъде определен като невинен, при положение че, за да се добере до въпросната ограда, първо трябва да прескочи петметрова стена, увенчана с бодлива тел.
— Накъде си? — попита Арил Франк.
— Към площад „Александър Шилан“ — отвърна с надежда Пер Волан.
— Съжалявам. Не ми е по път.
— Няма проблем. Точно отпред има автобусна спирка.
— Добре. Ще се чуем.
Заместник-директорът се качи в колата си и подкара към охранителната кабина. Инструкциите задължаваха охраната да спира всички автомобили и да проверява пътниците. Същото важеше и за неговата кола. Дежурните обаче го видяха да излиза от затвора и да се качва в поршето, затова веднага вдигнаха бариерата и го пуснаха да мине, отдавайки чест. В отговор Франк също изкозирува. Стотина метра по-нататък спря до светофара пред главния път. Докато чакаше, гледаше любимия си затвор в огледалото за обратно виждане. Всичко беше почти перфектно, но не съвсем. Ако не го ядосваха от Строителната агенция, го вбесяваха с нови идиотски разпоредби от министерството или от корумпирания Отдел за човешки ресурси. А самият той искаше само най-доброто за всички — за трудолюбивите, почтени граждани, за заслужилите да живеят спокойно и в приличен материален комфорт. Нещата можеха да стоят и малко по-различно. Лично той би ги подредил другояче. Но както често повтаряше на учениците си по плуване, ако не плуваш, ще потънеш; в този живот никой няма да ти прави услуги. И Арил насочи мислите си към най-непосредствения си ангажимент. Получил бе съобщение и трябваше да го предаде. Изобщо не се съмняваше какво ще последва.
Светна зелено и той даде газ.
Трета глава
Пер Волан вървеше през парка до площад „Александър Шилан“. Юли се случи много дъждовен и необичайно студен, но сега слънцето се бе завърнало и паркът сияеше в наситенозелено като през пролетен ден. Лятото още не си бе отишло, хората наоколо седяха с вдигнати нагоре лица и затворени очи и поглъщаха слънчевите лъчи с такова жадно отчаяние, все едно им е отредена строго определена дневна дажба. Тракаха скейтбордове. Стекове бира бълбукаха на път към гриловете на открито в градските паркове или по градските балкони. А част от жителите на града се радваха особено много на топлото време. С вид на осаждени от натоварения трафик около площада, тези клетници седяха свити на пейките около фонтана и поздравяваха свещеника с крясъци като на чайки — дрезгави, весели възгласи.