Пер Волан спря да изчака до светофара на кръстовището между улица „Юелан“ и „Валдемар Тране“. Камиони и автобуси профучаваха на метри от лицето му. Фасадата на отсрещния тротоар ту се появяваше, ту изчезваше. Бяха провесили найлон пред прозорците на прословутата кръчма „Транен“, която още откакто бе отворила врати през 1921 година, утоляваше жаждата на най-жадните в града. Там през последните трийсет години музикантът и шоумен Арни Норс — по псевдоним Джо Самодееца — издокаран в каубойски костюм и балансиращ върху едноколесен велосипед, свиреше на китара и пееше под акомпанимента на сляп възрастен пианист и тайландка с дайре и ретро тромба.
Пер Волан плъзна поглед нагоре към провесения на фасадата надпис от ковано желязо: „Приют «Ила»“. През войната в тази сграда подслонявали жени с извънбрачни деца. Сега тук предоставяха покрив над главата на най-безнадеждните наркомани — онези без никакво желание да спират да се друсат. Един вид последен пристан.
Пер Волан пресече улицата, застана пред входа на общежитието и позвъни. Погледна към окото на охранителната камера. Вратата избръмча, той я бутна и влезе. Заради предишни услуги му бяха предоставили стая за две седмици. Оттогава мина един месец.
— Добър ден, Пер — поздрави го млада жена с кафяви очи и слезе да отвори желязната порта пред стълбището. Заради повредената ключалка не се отключваше отвън. — Кафенето ще затвори всеки момент, но ако отидеш веднага, може и да се класираш за вечерята.
— Благодаря, Марта, не съм гладен.
— Изглеждаш много изморен.
— Вървях пеша от Държавния.
— И защо не хвана автобуса?
Тя тръгна да се качва по стълбите. Пер Волан я последва.
— Имах нужда да поразмишлявам.
— Между другото, днес идваха да те търсят.
Пер се вцепени.
— Кой?
— Не попитах за имена. Най-вероятно полицаи.
— И защо мислиш така?
— Много държаха да се свържат с теб, та си рекох, сигурно става въпрос за затворник, когото познаваш.
„Вече идват“ — мина му през ума.
— Марта, я ми кажи. Вярваш ли в нещо?
Тя се обърна. Усмихна се. „Да бях по-млад, щях да се влюбя до уши в тази усмивка“ — помисли си Пер Волан.
— Имаш предвид, дали вярвам в Исус Христос ли? — попита Марта и бутна вратата. Застана зад рецепцията; всъщност това беше просто отворен прозорец. Отсреща се помещаваше кабинет.
— Не. Дали вярваш в съдбата. Случайно ли ни сполетява едно или друго, или го определя космическа сила?
— Вярвам в Лудата Грета — промърмори Марта, докато прелистваше някакви книжа.
— Призраците не са…
— Ингер твърди, че снощи чула детски плач.
— Ингер е суеверна, Марта.
Тя подаде глава от прозореца.
— Трябва да поговорим, Пер…
— Знам — въздъхна той. — Тук е претъпкано и…
— Ремонтът след пожара се бави и четирийсет от обитателите ни са настанени по двама в стая. Не можем да я караме така още дълго. Крадат се, после се бият. Въпрос на време е да се стигне до по-сериозна саморазправа.
— Разбирам. Ще гледам да се изнеса в най-скоро време.
Марта наклони глава и го изгледа замислено.
— Защо поне не ти позволи да спиш в къщата? От колко години сте женени? От четирийсет?
— От трийсет и осем. Къщата е нейна, а и… сложно е — усмихна се изморено Пер.
Каза ѝ довиждане и продължи по коридора. Зад две от вратите бумтеше музика. Амфетамин. Днес беше понеделник, социалната служба бе отворила след уикенда, навсякъде се готвеше нещо. Пер отключи вратата на стаята си. В тази мизерна кутийка имаше място само за легло и шкаф за дрехи. И струваше шест хиляди на месец. За толкова пари можеш да си наемеш цял апартамент в околностите на Осло.
Пер Волан седна на леглото и се загледа през напрашения прозорец. Уличното движение бучеше приспивно. Слънчева светлина се процеждаше между тънките пердета. На перваза муха се бореше за живота си. Скоро щеше да умре.
Такъв е животът. Не смъртта, а животът. Смъртта е нищо. Преди колко години го бе осъзнал? Че всичко друго, всичко, което проповядва, е само укрепление, издигнато от хората срещу страха от смъртта. Така или иначе, неговите житейски заключения нямаха никакво значение в момента. Защото онова, което ние, хората, си мислим, че знаем, е съвсем маловажно в сравнение с потребното ни, за да повярваме, за да притъпим страха и болката. И Пер Волан се обърна към предишните си представи. Отново повярва във всеопрощаващия Бог и в живота след смъртта. Сега се уповаваше на това повече от всякога.