Извади изпод един вестник бележник и започна да пише.
Не се налагаше да е многословен. Няколко изречения върху белия лист и толкова. Изтри името си върху плика с писмо от адвоката на Алма, съдържащо кратък обзор какво му се полага от общото имущество. А то, разбира се, не беше много.
Свещеникът се погледна в огледалото, нагласи си яката, извади си шлифера от гардероба и излезе.
Марта я нямаше на рецепцията. Ингер прие плика и обеща да го предаде.
Слънцето се беше спуснало ниско. Денят вече отстъпваше. Пер Волан тръгна из парка. С периферното си зрение забелязваше, че всичко и всички си играят ролите без видими пропуски. Никой не скачаше рязко от пейките, докато Пер минаваше покрай него; никакви автомобили не се откъснаха от тротоара, когато той размисли и тръгна по улица „Санер“ към реката. Но бяха там. Зад прозорец, отразяващ спокойна лятна вечер; в привидно безразличния поглед на минувач; в сенките, плъпнали по източната страна на сградите — отпъждаха слънчевата светлина и завземаха територия. „Така е било открай време и в моя живот — помисли си Пер Волан. — Една безконечна и безсмислена борба между светлината и мрака; борба с временно надмощие ту на едното, ту на другото начало; борба, която май никога няма да излъчи окончателен победител.“ Или? С всеки изминал ден мракът сякаш добиваше все по-подчертан превес.
Предстоеше дълга нощ.
Пер Волан ускори крачка.
Четвърта глава
Симон Кефас поднесе чаша с кафе към устните си. От кухненската маса виждаше малката градина пред къщата им на улица „Фагерли“ в квартал „Дисен“. Нощес бе плиснал краткотраен дъжд и тревата блестеше под сутрешното слънце. Струваше му се, че я вижда как расте. Ще се наложи пак да я мине с механичната косачка. Шумна обиколка с потно чело под съпровода на някоя и друга ругатня. Е, ще го преживее. Елсе го попита защо не си купи електрическа косачка. Вече всички техни съседи се бяха обзавели с такива. „Струва пари“ — гласеше простичкият му отговор. По времето, когато Симон растеше в тази къща, този аргумент бе печелил повечето дебати. Но тогава в квартала живееха обикновени хора: учители, фризьори, таксиметрови шофьори, държавни и общински чиновници. Или полицаи. Не че сегашните обитатели на квартала бяха чак толкова необикновени, ала сред тях преобладаваха рекламни агенти, програмисти, журналисти, лекари, а някои продаваха непонятни продукти или бяха наследили достатъчно пари, за да живеят в малка идилична къща, да надуват цените и да придвижват квартала нагоре в социалната стълбица.
— За какво мислиш? — Застанала зад стола му, Елсе го погали по косата.
Напоследък тя доста бе оредяла. Погледнато под светлина, темето му прозираше. Ала Елсе твърдеше, че така ѝ харесва. Допадало ѝ, защото външността му напълно съответствала на същността му: полицай пред пенсия. Самата тя също щяла да остарее скоро. Всъщност той имаше аванс повече от двайсет години. Техен съсед, новодомец, второразреден кинопродуцент, бе помислил Елсе и Симон за дъщеря и баща. Е, какво пък чак толкова.
— Мисля си колко голям късметлия съм — отвърна той. — Защото имам теб. Имам това.
Тя го целуна по темето. Усети устните ѝ върху главата си. Снощи сънува, че ѝ е дал зрението си. Рязко се събуди и в първия момент не виждаше нищо. В секундата, преди да съобрази, че слепотата му се дължи на превръзката над очите, която си слагаше през нощта, за да не го буди ранното слънце, Симон беше щастлив.
На вратата се позвъни.
— Едит е — поясни Елсе. — Отивам да се преоблека.
Отвори на сестра си и се качи на втория етаж.
— Здрасти, чичо Симон!
— Охо! Здравей, моето момче!
Лицето на малкия сияеше от трепетно вълнение. Едит влезе в кухнята.
— Извинявай, Симон, но той просто не спря да мрънка. Искал да дойдем по-рано, за да премери фуражката ти.
— О, с най-голямо удоволствие. Защо не си на училище днес, Матс?
— Неучебен ден заради организационна среща на персонала — въздъхна Едит. — Нямат представа какво причиняват на самотните майки.
— Още по-мило от твоя страна да закараш Елсе.
— Ама разбира се. Той е в Осло само днес и утре, доколкото разбрах.
— Кой? — поинтересува се Матс, докато дърпаше ръката на чичо си, за да го накара да стане от стола.