От този момент нататък аз вече не се нуждаех от подканване. Поглъщах знанията на Онех, както сухата почва попива придошлите води на Нил. Научих се да пиша бързо. Постепенно свикнах да разчитам и написаното от други. На третата година ми даваха да сричам вече от изтъркани папирусови свитъци и да диктувам поучителни истории, които останалите записваха.
По онова време забелязах също, че външно се различавах от съучениците си. Лицето ми беше по-тясно, кожата — по-светла, крайниците — по-тънки от тези на яките момчета. Приличах не толкова на хората, сред които живеех, а на децата на високопоставените и ако се облечех като тях, едва ли някой щеше да ме отличи от момчетата, носени в паланкини или съпровождани по улиците от роби. Това даваше повод да ме подиграват. Синът на търговеца на жито посягаше да ме прегърне и ме наричаше момиченце, което ме принуждаваше да го бода с калема. Близостта му ми беше противна, защото вонеше. Търсех компанията на Тутмос, но той никога не ме докосваше с ръка. Веднъж ми каза плахо:
— Искаш ли да ми позираш? Ще извая образа ти от глина.
Заведох го у дома и на двора, под сикомората, той направи от глина фигурка, която приличаше на мен. С остро перо отдолу издълба името ми. Майка ми Кипа ни донесе сладкиши, ала при вида на фигурката се изплаши и извика, че това било магьосничество. Баща ми обаче заяви, че Тутмос можел да стане царски скулптор, ако го приемели в училището към храма. Аз шеговито се поклоних пред него с отпуснати пред коленете ръце, както се отправя поздрав към високопоставени. Очите на Тутмос заблестяха, но после въздъхна и каза, че от това нямало да излезе нищо. Баща му вече настоявал да се върне във военния дом и да постъпи в школата за подофицери към състава от бойни колесници. Познанията му по писане били достатъчни за бъдещ военачалник. Сенмут ни остави насаме, а от кухнята продължи да се чува мърморенето на Кипа, докато ние с Тутмос унищожавахме вкусните мазни сладкиши и се чувствувахме превъзходно.
В онези времена аз все още бях щастлив.
5
Така дойде денят, в който баща ми облече най-хубавата си, чисто изпрана дреха, сложи около врата си широка, избродирана от Кипа яка и се отправи към големия храм на Амон. В себе си той тайно ненавиждаше жреците, но без тяхната помощ и намеса не ставаше нищо ни в Тива, ни в цял Египет. Те раздаваха право и произнасяха присъди, така че някой по-дързък можеше да обжалва в храма дори царска присъда, за да спаси кожата си. В ръцете на жреците се намираше обучението по всички по-висши професии. Те предсказваха равнището на водата и размера на очакваната реколта и въз основа на това определяха данъците в цялата страна. Но защо да се спирам на тия подробности, след като всичко се е върнало към старото и нищо не се променя?
Не вярвам тогавашната просителска мисия на баща ми да му е била по сърце. Животът му на лекар беше протекъл в бедняшкия квартал и той се бе отчуждил от храма и от Дома на живота. Сега като други несретни бащи трябваше да се нареди пред управата на храма в очакване първожрецът да благоволи да го приеме. И днес още виждам пред себе си всички ония бедни бащи, облекли най-хубавата си дреха и насядали в двора на храма с честолюбивата мечта животът на синовете им да бъде по-честит от техния. Те често пристигаха в Тива след дълго пътуване по реката, носеха си провизии и предлагаха на стражите и писарите подкупи, за да могат да разговарят с лъщящия от скъпи помади жрец, загърнат със златоткана дреха. А той мръщи нос от миризмата им и ги хока невъздържано. На Амон обаче му трябваха все нови и нови служители. Богатствата и мощта му растяха, а с тях и нуждата от грамотни люде ставаше все по-голяма. И въпреки това всеки баща смяташе, че му е оказана височайша милост, ако настанеше сина си в храма, макар в действителност тъкмо синът му да беше дар за светилището, и то по-ценен от злато.
Щастието се усмихнало на баща ми, защото едва било станало следобед, когато покрай него случайно минал старият му колега Птахор, заел междувременно длъжността царски трепанатор[4]. Баща ми се осмелил да го заговори и той обещал да ни посети лично, за да ме види.
За уречения ден баща ми купи гъска и хубаво вино. Кипа шеташе и гълчеше. От кухнята се разнасяше апетитна миризма на гъша мас, която привлече просяци и слепци по улицата пред нас. С песни и свирни те се стараеха да заслужат дела си в угощението, докато най-сетне Кипа им раздаде натопени в маста къшеи хляб и ги отпрати. Двамата с Тутмос изметохме улицата пред къщата и по посока към града. Баща ми бе посъветвал Тутмос да се навърта наоколо след пристигането на госта, защото Птахор може би щял да пожелае да разговаря и с него. Бяхме деца, ала щом баща ми запали тамян и окади верандата, обзе ни тържествено настроение като в храм. Аз наглеждах каната с благоуханна вода и пъдех мухите от снежнобялата ленена кърпа, която Кипа бе скътала за погребението си, но сега се налагаше Птахор да я използува за пешкир.