Птахор даде разпорежданията си и слугата тръгна да търси паланкина. Царският трепанатор се настани удобно под сикомората, облегна се на дънера й, издекламира едно стихотворение, в което се говореше за зората, за цветето лотос и за някаква къпеща се в реката княгиня, а след туй заразказва истории, в които момчетата се заслушват прехласнато. Кипа също се събуди, стъкна огъня и хлътна в спалнята при баща ми. Гласът и кънтеше чак на двора, а когато баща ми, преоблечен с чисти дрехи, най-сетне излезе, видът му беше доста опечален.
— Хубаво момче имаш — рече Птахор. — Осанката му е като на принц, а очите му са кротки като очите на газела.
Макар да бях още дете, разбирах, че го казва само и само да забравим как се е държал предишната вечер.
— Какво умее синът ти? — продължи той. — Дали и духовният му взор е така открит, както очите на лицето му?
С Тутмос донесохме плочите си за писане. Загледан разсеяно във върха на сикомората, царският трепанатор ми продиктува кратко стихотворение, което още помня:
Постарах се да го напиша първо с обикновен шрифт. След туй го предадох с изображения и накрая изписах думите „пепел“, „старини“, „гробен“ и „мумия“ по всички възможни начини със сричково и буквено писмо. Показах му плочата си и той не намери нито една грешка. Знаех, че баща ми изпитваше гордост.
— Ами другото момче? — запита Птахор и протегна ръка към плочата на Тутмос.
Тутмос беше седнал встрани и рисуваше. Той се поколеба, преди да покаже плочата си, но очите му се смееха. Наведохме се и видяхме, че е нарисувал как Птахор слага яката си на врата на баща ми и как излива бирата върху себе си. На трета рисунка двамата с баща ми пееха прегърнати и тя беше толкова хубава, че веднага можеше да се отгатне какви песни пееха. Досмеша ме, но се въздържах, за да не разсърдя Птахор. Тутмос ни най-малко не искаше да му се подмазва и на рисунката го беше изобразил такъв, какъвто бе в действителност — дребен, кривокрак, с бръсната глава и провиснал корем.
Птахор дълго мълча, като поглеждаше строго ту към рисунката, ту към Тутмос. Тутмос се поуплаши и се надигна, готов да побегне. Накрая Птахор го попита:
— Какво искаш за рисунката? Купувам я.
Тутмос пламна и отговори:
— Плочата ми не е за продан, но на приятел мога да я подаря.
— Браво! — засмя се Птахор. — Нека бъдем тогава приятели и плочата е моя.
Погледна я още веднъж внимателно, засмя се и я строши на парчета о камъка. Всички се стъписахме, а Тутмос се смири и помоли за извинение, ако го е обидил.
— Нима трябва да се сърдя на водата, когато се оглеждам в нея? — запита Птахор спокойно. — Но ръката и окото на художника са по-съвършени от водата. Затуй сега знам как съм изглеждал снощи и не ми се ще някой да ме види такъв. Плочата строших, обаче признавам, че си художник.
Тутмос подскочи от радост, а Птахор се извърна към баща ми и сочейки към мене, тържествено изрече прастария лекарски обет:
— Ще се заема с лечението му. — Посочвайки към Тутмос, той каза: — Ще направя каквото мога.
Така те отново се върнаха към професионалния си лекарски език и се засмяха доволни. Баща ми сложи ръка върху главата ми и ме запита:
— Синухе, сине мой, искаш ли да станеш лекар като баща си? Очите ми се наляха със сълзи, гърлото ми се стегна и не можах да проговоря, но кимнах утвърдително. Огледах се — дворът ми беше скъп, сикомората ми беше скъпа, каменният басейн също ми беше скъп.
— Сине мой — каза баща ми, — искаш ли да станеш лекар, по-изкусен от мен, по-добър от мен, господар на живота и смъртта, в чиито ръце човек, независимо от ранга и достойнствата си, може да повери живота си?
— Не като него и не като мен — добави Птахор и тялото му се изпъна, а погледът му стана мъдър и строг, — а истински лекар. Защото най-велик от всички е истинският лекар. Пред него и фараонът се съблича, пред него най-богатият и най-бедният са равни.
— На драго сърце ще стана истински лекар — отвърнах аз плахо, защото бях още момче, не познавах живота и не знаех, че старостта винаги гледа да прехвърли на младостта собствените си мечти и разочарования.
Птахор показа на Тутмос златната гривна на китката си и рече:
— Чети!
Тутмос засрича издълбаните изображения и без да може да прикрие усмивката си, нерешително прочете:
— „Искам пълна чаша!“
— Не се хили, хлапако! — сгълча го Птахор сериозно. — Тук не става дума за вино. Ако искаш да станеш художник, трябва да държиш чашата ти да бъде пълна. В истинския художник се проявява самият Птах, творецът и създателят. Художникът не е просто вода или огледало, а нещо повече. Наистина изкуството често е ласкаеща вода и лъжовно огледало, но при все това художникът е нещо повече от вода. Гледай чашата ти да е пълна, момко, и не се задоволявай с онова, което ти казват, а се уповавай повече на бистрия си поглед.