— Защо да се плаша? — казах аз. — Бъдещият лекар не се плаши от никакви тайни.
— Я виж ти! — възкликна тя и се усмихна. — Пиленцето пищи, преди още да е счупило черупката. Кажи ми, има ли между другарите ти един младеж на име Метуфер? Баща му е царски зидар.
Метуфер — същият, който беше напил жреца и му беше дал златна гривна. Нещо ме преряза, но казах, че го познавам, и предложих да го повикам. Хрумна ми, че може да му е сестра или роднина. Тази мисъл ме успокои, погледнах я смело в очите и се засмях.
— А как ще го повикам, като не знам името ти и не мога да му кажа кой го търси? — реших се да запитам из.
— Той знае — рече жената, украсеният й с пъстри камъни сандал нетърпеливо тропна по каменния под и аз видях малките й крака с хубави, оцветени в яркочервено нокти, по които нямаше следа от прах. — Той много добре знае кой го търси. Може да ми дължи нещо. Може мъжът ми да е на път и да искам той да разсее тъгата ми.
При мисълта, че тя е омъжена, сърцето ми отново се сви, но казах твърдо:
— Добре, непозната красавице. Отивам да го повикам. Ще му кажа, че го търси една жена, по-млада и по-хубава от богинята на луната. Така той ще разбере коя си, защото едва ли може да те забрави някой, който веднъж те е видял.
Уплашен от собствената си смелост, аз понечих да тръгна, но тя леко ме задържа и каза замислено:
— Защо се разбърза? Постой още малко, може би имаме да си кажем още нещо.
Пак ме погледна така, че сърцето ми почна да се топи и краката ми се разтрепериха. После протегна окичената си с пръстени и гривни ръка, докосна голото ми теме и добави грижовно:
— Не мръзне ли тази хубава глава, след като наскоро са обръснали красящите я къдрици? — Миг след това нежно продължи: — Ти истината ли говориш? Смяташ ли, че съм хубава? Погледни ме по-внимателно!
Погледнах я — дрехите й бяха от царска ленена тъкан, в моите очи тя беше хубава, най-хубавата от всички жени, които бях виждал, и не правеше нищо, за да скрие хубостта си. Погледнах я и забравих раната в сърцето си, забравих Амон и Дома на живота, близостта й изгаряше тялото ми като огън.
— Нищо не отговаряш — каза тя тъжно. — Пък и не е нужно да отговаряш. Според теб аз сигурно съм стара и грозна жена, която не радва хубавите ти очи. Иди тогава да повикаш готвещия се за ръкополагане Метуфер и така ще се отървеш от мен.
Но аз не тръгвах, нито пък можех да кажа нещо, макар да ми беше ясно, че тя ме вземаше на подбив. Между гигантските колони на храма цареше здрач. Очите и проблясваха в сумрачната светлина, която се процеждаше през далечните каменни решетки. Никой не ни виждаше.
— А може би не е нужно да го викаш — каза жената и ми се усмихна. — Може би е достатъчно ти да ми харесваш и да се повеселиш с мен, защото си нямам друг, който да ми достави радост.
Тогава си спомних думите на Кипа за жените, които канели хубавите момчета да се забавляват с тях. Спомних си ги така ненадейно, че се изплаших и се отдръпнах назад.
— Не познах ли, че Синухе се бои? — рече жената и отново пристъпи към мен, но аз разтревожено посегнах да я отблъсна и извиках:
— Сега знам коя си! Мъжът ти е заминал и сърцето ти е коварна примка, а прегръдката ти изгаря по-лошо от огън!
Така й казах, ала не намерих сили да избягам. Тя малко се стъписа, после пак се усмихна, застана съвсем близо до мен и кротко заговори:
— Така ли мислиш? Само че не е вярно. Прегръдката ми съвсем не изгаря като огън, а напротив — казват, че е много нежна. Опитай сам!
Тя улови безволната ми ръка, сложи я върху гърдите си и през тънката тъкан аз почувствувах хубостта й, разтреперах се и бузите ми пламнаха.
— Май че още не ти се вярва — рече тя уж разочаровано. — Сигурно дрехата пречи, но почакай, ще я дръпна.
Разтвори дрехата си и притисна ръката ми върху голата си гръд, така че усетих туптенето на сърцето й, но гърдите й бяха меки и хладни.
— Ела, Синухе! — прошепна тя. — Ела с мен! Ще пием вино и ще се веселим.
— Не бива да напускам храма — отвърнах аз объркано. Срамувах се от нерешителността си, желаех я силно и се боях от нея като от смъртта. — До ръкополагането ми трябва да остана чист, иначе ще ме изгонят от храма и никога няма да постъпя в Дома на живота. Имай милост към мен!
Казах го, защото знаех, че ще я последвам, ако още веднъж ме помоли. Но тя беше опитна жена, разбираше страха ми и затуй замислено се огледа. Все още бяхме сами, ала недалеч от нас минаваха хора. Някакъв разводач гръмогласно обясняваше на пристигнали в Тива пътници забележителностите на храма и просеше от тях късчета мед, за да им покаже още по-големи чудеса.