— Кълна се в грънчарското колело, че това е Синухе! — извика някой и вдигайки смаяно ръце, стана да ме посрещне.
Веднага познах Тутмос, макар да беше с мръсна и окъсана наметка, с кървясали очи и с голяма цицина на челото. Беше се състарил, измършавял и около ъглите на устата му се бяха образували бръчки. Ала когато ме погледна, очите му все така излъчваха завладяваща смелост и радост. Той се наведе и бузите ни се допряха. Сега вече знаех, че приятелството ни се бе запазило.
— Всичко е такава безсмислица, че сърцето ми се къса от мъка — казах аз. — Издирих те да разтушим душата си с вино, защото никой не ми отговаря на въпроса „защо?“.
Тутмос повдигна престилката си, което означаваше, че няма с какво да плати.
— Аз имам на ръцете си четири дебена сребро — заявих гордо, но той посочи към главата ми, която все още беше гладко обръсната. Искаше ми се хората да знаят, че съм получил първата жреческа степен — нали нямах с какво друго да се гордея. Сега се ядосах, че не бях оставил косата ми да израсте. Затуй казах припряно:
— Не съм жрец, а лекар. На вратата май пишеше, че тука има вино от пристанището. Искаш ли да го опитаме? — предложих аз и звъннах с гривните.
Кръчмарят бързо дотича, поклони ми се и отпусна ръце пред коленете си.
— В избата имам вина от Сидон и Библос, още неразпечатани и със сладост на смирна. В пъстри чаши поднасям мешано вино. Замайва главата като усмивката на момиче, а сърцето започва да лудува — каза той и продължи да дърдори и да изброява, без да си поема дъх.
Аз се обърках, погледнах Тутмос въпросително и той поръча мешано вино за двама ни. Един роб дойде, поля ни да си измием ръцете и сложи на масичката пред нас блюдо с печени лотосови семена. Кръчмарят донесе пъстрите чаши. Тутмос вдигна своята, отля малко на пода и рече:
— За небесния грънчар! Дано чумата отнесе художественото училище и неговите учители! — И той изреди имената на най-омразните му учители.
Аз също вдигнах чашата си и отлях малко на пода.
— Нека ладията на Амон протече за вечни времена, дано се пръснат търбусите на неговите жреци и чума да порази невежите учители от Дома на живота! — казах аз със сподавен глас и се огледах да не би някой да е чул думите ми.
— Не бой се — успокои ме Тутмос. — В тази кръчма са откъснати толкоз много уши на Амон, че той се отказа да подслушва. Всички ние, дето ни виждаш тука, сме отритнати. Аз щях да остана без хляб и бира, ако не ми беше хрумнало да рисувам книжки с картинки за децата на богатите.
Той ми показа папирусовия свитък, на който рисуваше при моето влизане, и аз не можах да въздържа смеха си. На хартията се виждаше крепост, зад чиито стени разтреперана от страх котка се отбраняваше срещу налитащи я мишки. На върха на едно дърво седеше и пееше хипопотам, докато един гълъб се мъчеше да се покатери на дървото по дървена стълба.
Тутмос ме погледна със засмените си кафяви очи. Но когато разгърна свитъка по-нататък, смехът ми секна. Появи се рисунка, на която дребен плешив жрец теглеше с въже едър фараон като жертвено животно към храма. На друга рисунка дребен фараон се покланяше пред огромна статуя на Амон. Погледнах го недоумяващо, а той кимна с глава и каза:
— Нима не е така? Родителите също се смеят на рисунките, защото изобразяват безсмислици. Смешно е мишка да напада котка, не по-малко смешно е жрец да тегли фараон. Но образованите почват да се замислят. Затуй хляб и бира няма да ми липсват, докато жреците не накарат стражите да ме пречукат на улицата. Случвало се е неведнъж.
— Хайде да пием — рекох аз и ние пихме, но на сърцето ми не стана по-радостно. — Кажи ми, не е ли редно да се пита „защо?“.
— Разбира се, че не е редно — отвърна Тутмос. — В Кеми няма ни дом, ни покрив, ни постеля за оня, който се осмелява да запита „защо?“. Ти знаеш, всичко трябва да си остане постарому. Нали помниш, Синухе, как тръпнех от радост и гордост, когато постъпвах в художественото училище. Чувствувах се като ожаднял странник, стигнал до извора, като просяк, който посяга към хляба. И научих много нещо. Научих как художникът държи калема, как се борави с длетото, как се прави модел от восък, преди да се издяла от камък, как се излъсква камък, как се реди разноцветна мозайка и как се оцветява алабастър. Но когато в мен загоря желанието да се заема с работа и за радост на очите си да извая онова, което си мечтаех, отпреде ми се изправи студена стена и ме пратиха да меся глина, която други щяха да моделират. Защото над всичко стои правилото. В изкуството, както и при буквите, има правило и ако някой го наруши, бива прокълнат. Затуй за всяко нещо си има образец и който се отклонява от него, не става художник. Открай време е установено как се рисува изправен и как седнал човек. Открай време е установено как конят се вдига на задни крака и как волът тегли товар. Открай време е установено как художникът трябва да върши работата си. Който се противи, той не е годен за храма и му се забранява достъпът до камъка и длетото. Ех, Синухе, приятелю мой, аз също питах защо. Прекалено често питах защо. Затуй сега седя тука с цицини по главата.