Нил се разлива, над зелените му води градовете се издигат като скъпоценни камъни, лястовиците се завръщат, жерави пристъпят в тинята, а аз съм толкова далече… Ех, защо не съм лястовица, защо не съм жерав, та да разперя крила и да полетя покрай стражите обратно в Кеми!
Ще свия гнездо сред пъстрите колонади на Амон, където обелиските пламтят като злато и огън, а наоколо се носи дъхът на тамян и на принесените в жертва угоени животни. Ще свия гнездо върху покрива на някоя глинена къщурка в бедняшкия квартал. Волове теглят товари, занаятчии лепят папируси от тръстика, продавачи хвалят стоката си, а торни бръмбари търкалят топчетата си от тор по каменната настилка на улицата…
Бистра беше водата на моята младост, сладки бяха лудориите. Горчиво и тръпчиво е виното на старостта, най-вкусният меден сладкиш не може да се мери с коравия залък на моята бедност. Върнете се назад, години, потечете обратно, отминали времена! Заплувай, Амон, по небето от запад на изток, та да изживея още веднъж младостта си! Ни дума не ще променя, най-нищожната постъпка ще запазя. О, тънко тръстиково перо, о, гладки папируси, върнете ме към безполезните ми дела, към младостта и лудориите ми!
Написа го изгнаникът Синухе — по-беден от всички бедняци в Кеми.
2
Сенмут, когото наричах мой баща, беше лекар на бедните в Тива. Кипа, която наричах моя майка, беше негова жена. Деца си нямаха. Появил съм се при тях, когато били на възраст. В простодушието си ме нарекли дар божи, без да предугаждат злото, което този дар щеше да им донесе. Майка ми Кипа ми дала името на приказния герой Синухе, защото обичаше приказките. Тя смяташе, че съм дошъл при нея, бягайки от опасности, също като легендарния Синухе, който в шатрата на фараона неволно узнал страшна тайна, затова избягал, години наред се скитал по чужди земи и преживял какви ли не приключения.
Това бяха детински измислици, подхождащи на наивната и душа, но тя се надявала, че и аз винаги ще отбягвам опасностите, за да не ме сполетяват беди. Затова ме нарекла Синухе. Ала жреците на Амон твърдят, че името предопределя съдбата на човека. Кой знае, може би тъкмо то ме тласна към опасности и приключения в чужди земи. Може би заради името си трябваше да узная страшни тайни, тайни на царе и съпругите им, които можеха да ми струват живота. И най-сетне може би името ми ме направи изгнаник и заточеник.
Не, представата, че името е предопределило съдбата ми, е не по-малко наивна от надеждата на бедната Кипа, когато ме е нарекла Синухе. Убеден съм, че с мен щеше да се случи същото дори да се казвах Хепру, Хафран или Мойсей. При все това не може да се отрече, че Синухе стана изгнаник, докато Хеб, синът на сокола, получи червено-бялата корона и под името Хоремхеб бе въздигнат във владетел на Горната и Долната земя. Ето защо нека всеки мисли за съдбовността на имената каквото си иска. Нали човек във вярата си търси утеха от неволите и злините на живота.
Роден съм по време на царуването на великия фараон Аменхотеп III. В същата година се е родил и оня, който искаше да живее от истината и чието име вече не бива да се споменава, защото е прокълнато. Навремето естествено това никой не е знаел. При раждането му в двореца устроили шумно празненство и царят принесъл многобройни жертви в големия храм на Амон, построен по негова поръка. Народът също се радвал, без да подозира какво бъдеще му се готви. Дотогава великата царска съпруга Тейе напразно очаквала да добие син, макар вече двадесет и две години да била велика царица и името и да стояло изписано редом с царското в храмовете и по изображенията. Затова той, чието име не бива да се споменава, с голяма тържественост бил провъзгласен за наследник на царската власт, след като жреците извършили обрязването му.
Той обаче се родил през пролетта, по време на сеитбата, докато аз, Синухе, съм видял бял свят още предишната есен, когато разливът бил най-голям. Денят на раждането ми не е известен — дошъл съм по течението на Нил в малка тръстикова лодка, намазана с катран, и майка ми ме намерила сред крайбрежната растителност недалеч от прага на дома си. Толкова много била придошла водата тогава. Лястовиците наскоро се били завърнали и цвърчали около главата ми. Ала от мен не се долавял никакъв звук и тя ме помислила за мъртъв. Отнесла ме вкъщи, сгряла ме край огъня и дъхала в устата ми, докато съм почнал тихо да скимтя.
След като навестил болните си, баща ми се прибрал с две патици и крина брашно. Дочул скимтенето ми и помислил, че майка ми Кипа си е взела котенце. Почнал да я упреква, а тя му рекла:
— Не е коте, ами детенце! Радвай се, Сенмут, син ни се е родил! Сенмут се развикал, че била изкуфяла, а тя ме показала и моята безпомощност трогнала сърцето му. Така те ме приели като свое собствено дете. На съседите също казали, че Кипа ме е родила. Доста самонадеяно и не знам доколко са им повярвали. Кипа запазила тръстиковата лодка, с която съм дошъл, и я окачила на тавана над леглото си. Баща ми взел най-хубавия си меден съд, занесъл го в храма и накарал да ме запишат в книгата за новородените като негов син, добит от Кипа. За обрязването ми се погрижил сам — нали бил лекар, боял се от ножовете на жреците, защото причинявали гнойни рани. Поради това не им позволил да ме докоснат. Пък може и от пестеливост да го е направил, понеже като лекар на бедните не бил кой знае колко заможен.