В царската зала за нас бяха приготвили трапеза и Птахор зарадвано погледна делвите с вино край стената. Като се запозна с печатите им, той нареди да отворят една и робите ни поляха да си измием ръцете. Запитах го как се осмелява да разговаря така непочтително с царската съпруга и престолонаследника.
— Няма съмнение, че фараонът още приживе е бог — отвърна Птахор и се захили, заприличвайки още повече ма стар павиан. — Строят му храмове и му принасят жертви, но като лекар, ти видя, че и той е обикновен човек, смъртен като всеки от нас. Царската съпруга също е човек с всички качества на една жена. В ушите им моите думи са като бръмчене на муха и ако аз бръмчах както останалите мухи край тях, те нямаше да ме чуват. А сега казват: „Птахор е странен, но порядъчен човек. Да му простим глупостта заради годините и доброто му намерение.“ И не ме забравят, а ми дават скъпи подаръци. Хубаво е и ти да запомниш: ако искаш владетелят да се вслушва в думите ти, говори му не както другите, а като на човек, като на себеподобен. Тогава той или ще те изслуша, или ще те изхвърли от палата, но и в двата случая ще те запомни. А не е малко нещо фараонът да помни подчинения си.
Птахор пиеше и виното го развесели. Кръвоспирателят лакомо тъпчеше в устата си месо с мед и забравил сънената си недружелюбност, каза:
— Няма я вече глинената къщурка.
Той също пиеше вино. Пиеше го като бира и скоро очите му се ококориха, а лицето му се зачерви.
— Не, няма я глинената къщурка, край! — повтори той.
Един слуга му поля да си измие ръцете и той разплиска вода наоколо. Птахор го погледна незлобливо и го подкани да иде да разгледа оборите на фараона. Сега му се е отдал случай — нали и бездруго не бивало да напускаме стените на палата, преди фараонът да е издъхнал или да е оздравял. Такъв бил обичаят. А ако умре, ние също трябвало да умрем.
Кръвоспирателят повярва и притихна. Но после се оживи при мисълта, че все пак нямало да умре в глинената си къщурка, и отиде да разгледа царските обори, докато още имал възможност. На придружаващия го слуга Птахор каза, че е най-добре да го остави да се наспи в обора — нека се почувствува като у дома си.
Когато останахме двамата, аз се осмелих да го попитам за Атон, защото действително не бях чувал Аменхотеп III да е строил храм на такъв бог в Тива. Птахор ми обясни, че Ра-Херахти бил родов бог на Аменхотепите. Някога в пустинята, недалеч от сфинкса, той се явил в съня на най-великия от войнствените царе — Тутмос I, и му предрекъл, че един ден на главата си ще носи короната на двете царства. Дотогава за него нямало никакви изгледи да стане владетел — прекалено много престолонаследници чакали ред. Това беше истина, защото в дните на буйната си младост Птахор беше пътешествувал до пирамидите и със собствените си очи бе видял построения между лапите на големия сфинкс храм, издигнат от Тутмос в памет на случилото се, както и надписа, в който царят разказвал за видението си. Оттогава неговият род почитал Ра-Херахти, който се намирал в Долната земя — в Хелиопол, и чието превъплъщение бил Атон. Този Атон бил много старо божество, по-старо и от Амон, ала останало в забрава, докато великата царска съпруга не родила син след поклонението си пред Атон в Хелиопол. После в Тива също му издигнали храм, но в него ходели само членовете на царското семейство. Там Атон бил изобразен като бик, който носи слънцето между рогата си, а Хор — като сокол.
— И тъй — рече Птахор и отпи от виното, — оказва се, че престолонаследникът е божествен син на Атон. Нали той се явил на царската съпруга в храма на Ра-Херахти и след туй добила син. Оттам тя довела със себе си един крайно властолюбив жрец на име Ейе, който спечелил симпатиите й. На него му се удало да нареди жена си за дойка на престолонаследника. Тяхната дъщеря Нефертити е сукала от една гръд с престолонаследника и в детските игри му е била като сестра в палата, така че можеш да си представиш накъде отиват нещата. — Птахор пак отпи, въздъхна и каза: — Мда, за стария човек няма нищо по-благо от виното и бъбренето за работи, които не го засягат. Ех, синко Синухе, да знаеш само колко тайни са погребани зад челото на стария трепанатор. Сред тях и царски може да се крият. Колко хора се чудят защо в царския харем никога не са се раждали момчета, макар това да противоречи на всички закони на медицината. Когато беше силен и жизнерадостен, оня, дето лежи сега с опериран череп, също обичаше да си посръбва. Беше голям ловец, повалил е хиляда лъва и петстотин тура, а колко девици е повалил под балдахина си — тях и надзирателят на харема не може да ги преброи. Но син има само от царствената Тейе.