От изпитото вино почнах да ставам неспокоен. Въздъхнах и погледнах зеления камък на пръста си, ала Птахор продължи безжалостно:
— Оня, дето лежи вътре, беше намерил царската си съпруга по време на лов. Казват, че тогава Тейе била обикновена птицеловка в тръстиките край Нил. Заради будния и ум фараонът я направи равна на себе си. Простите и родители също почиташе и напълни гроба им с най-скъпи подаръци. Тейе не му пречеше да се забавлява, стига някоя от жените в харема да не му родеше син. И имаше невероятен късмет, защото това наистина не се случи. Макар той да държеше скиптър и камшик, великата царска съпруга беше оная, която движеше ръката му. За да сложи веднъж завинаги край на войните с Нахарина, където реките текат нагоре, фараонът се ожени за дъщерята на митанския цар. Тогава, казват, Тейе му втълпила, че принцесата воняла на коза и не си струвало да ляга с нея. По-късно същата тази принцеса наистина полудя.
Птахор ме погледна, озърна се и бързо добави:
— Ти, Синухе, не вярвай на тия истории, защото са измислици на злонамерени клеветници. Всички познават добротата и мъдростта на великата царска съпруга, както и умението й да огражда себе си и трона със способни мъже. Така си е.
Птахор отля капка вино от чашата си на пода и благочестиво изправи глава. После погледна встрани и се разсмя.
— Здравей, носачо на сопата! — извика той. — Ти ли си това? Ела, седни да пийнем глътка заедно. Откога не сме се виждали!
Аз скочих и се поклоних, допирайки пода с ръце, защото с присъствието си ни бе почел заставащият отдясно на фараона носител на скиптъра и пазител на царския печат. Беше сам и символите на царската власт изглеждаха печално тържествени в ръцете му. Старческото му лице бе съсипано от скръб и по бузите му се стичаха сълзи — искрени горестни сълзи, проливани колкото за фараона, толкова и за него самия. Мен изобщо не ме погледна. Такъв беше обичаят — на високопоставения не подобаваше да поглежда низшите. За него те бяха въздух. Той седна, оставяйки скиптъра и камшика, въздъхна и каза мрачно:
— Много снизхождение се проявява към глупостта ти, трепанаторе, ала не е редно да се смееш в дом, обзет от скръб и печал.
Ръцете му въпросително пошавнаха.
— До сутринта — рече Птахор. — Но щом не сме в глинена къщурка, както е казал някога един мъдрец, редно е и ти да пийнеш чаша вино с нас. Виното подхожда и на радост, и на скръб. Защо си сам и пристъпваш като сянка, приятелю? Защо слугите и сановниците вече не се лепят по теб като мухи на мед?
Пазителят на царския печат изтри сълзите си и унило се усмихна.
— Могъществото е като тръстика в човешките ръце — каза той. — Тръстиката се прекършва, а умната птица предвидливо прелита на върха на друга тръстика. Затуй може и да пия чаша вино с теб, Птахоре, макар да нямам този навик. Прави са думите ти, че виното лекува мъката.
— Че толкоз скоро ли? — запита Птахор и пазачът на печата разпери ръце, изразявайки безпомощността си.
— Не ми позволиха даже да будувам край леглото на умиращия господар — отвърна той. — С неблагодарност ми се отплащат, Амон да ме закриля. Великата царска съпруга прибра печата на фараона и гарнизонът само нея слуша. Редом с нея стои вероломният жрец, а престолонаследникът, бога ми, той пък гледа облещено като теле и се оставя да го теглят накъдето поискат.
— Като стана дума за жреца — рече Птахор и наля чаша вино за пазителя на печата, понеже при влизането му слугите бяха изчезнали, — сетих се, че тъкмо разказвах на приятеля си Синухе как на младини край пирамидите и аз като другите пътешественици надрасках името си върху лапата на големия сфинкс, та да се запази за вечни времена.
Пазителят на печата учтиво погледна към мен, но сякаш не ме забеляза.
— Пфу, Атон! — каза той и богобоязливо направи с ръка знака на Амон. — Господарят години вече не е стъпвал в храма на Атон и вратите му са ръждясали. Нали предпочете чуждоземно божество да дойде да го излекува. Това пък ако не е своенравие.
Той пак ме погледна и този път сигурно ме забеляза, защото бързо добави:
— На боговете им е позволено да своенравничат, тъй като те по природа са своенравни.
— Но престолонаследникът все пак загатна за Атон.
— Престолонаследникът! — каза пазителят на печата с безкрайно презрение. — Престолонаследникът е луд и болен. От мен да знаете, че преди фараонът да стигне в Дома на смъртта, великата царска съпруга ще си сложи брада, ще препаше лъвската опашка и ще почне да съди с короната на глава. Естествено, че жрецът ще я насърчава, но знайте също, че царицата трябва да се съюзи с Амон, ако мисли да властвува над Египет. — Той отпи и очите му се насълзиха. — Колко своенравни са наистина боговете. На Амон принасях жертва след жертва, първожреца му почитах като роден баща, бях върховен строител и покрих египетската земя с храмове на Амон, ала благодарност видях единствено от Сет и всичките му дяволи. — Пи и се разплака. — Едно старо псе съм аз — хлипаше той, — старо псе с проскубана козина! Подлагах гръб под нозете на царя и той добродушно притискаше главата ми в прахта. — Пак пи, захвърли златния камшик на пода и разкъса скъпата си дреха. — Суета на суетите! — извика той. — Но аз си имам гроб, скъпо натъкмен гроб, и те не могат да ми го отнемат. Не могат да ми отнемат вечния покой от дясната страна на моя цар, ако че съм старо, проскубано псе.