— Какво му е? — запита той на диалекта, говорен в Долната земя, и посочи престолонаследника. — Болно ли е момчето?
Засрамих се и се вдигнах на колене да го поздравя според обичая.
— Болно е — казах аз. — Ако си разбойник, от нас няма да добиеш голяма плячка, но ако ни помогнеш, боговете може да те благословят.
Той нададе крясък като сокол и от висините птицата тутакси се спусна като камък и кацна на рамото му. Реших, че най-добре ще е да продължа да бъда внимателен — можеше въпреки всичко да се окаже божество, макар и от по незначителните. Затуй му заговорих почтително и любезно го запитах кой е, откъде иде и къде отива.
— Аз съм Хоремхеб, синът на сокола — отговори той гордо. — Родителите ми са обикновени сиренари, но в деня на раждането ми на мен са ми предсказали, че ще стана повелител на много хора. Соколът ме доведе тук, след като в града никой не ми даде подслон. Вечерно време жителите на Тива се боят от копието ми. А иначе възнамерявам да постъпя във войската на фараона. Казват, че той бил болен — и в такъв случай сигурно се нуждае от силни ръце, които да бранят властта му.
Снагата му беше стройна като на млад лъв, а погледът му пронизваше като стрела. Със завист си помислих, че не една жена би му казала: „Хубави момко, искаш ли да бъдеш разтуха в самотата ми?“
Престолонаследникът изпъшка, опипа лицето си и присви крака. Извадих парчето плат от устата му и съжалявах, че нямаше капка вода, за да се освежи. Хоремхеб го гледаше с любопитство и дръзко запита:
— Ще умре ли?
— Няма да умре — отвърнах раздразнено. — Боледува от святата болест.
Хоремхеб ме погледна и стисна копието си.
— Ти нямаш право да ме презираш — рече той. — Макар да ходя бос и все още да съм беден, аз мога да пиша прилично и да чета надписи и ще стана повелител на много хора. Кой бог се е вселил в него?
Народът вярва, че щом някой страда от святата болест, чрез неговата уста говори някой бог. Оттам и въпросът му.
— Той си има собствен бог — отвърнах аз. — Струва ми се, че е малко луд. Като дойде на себе си, ще ми помогнеш да го пренесем в града. Там ще му наемем паланкин да се прибере у дома си.
— Ще настине — рече Хоремхеб, свали наметката си и с нея покри престолонаследника. — В Тива утрините са хладни, но аз имам гореща кръв. Освен това познавам много богове и мога да назова някои, които ме закрилят. Но за мой бог съм си избрал Хор. Момчето сигурно има богати родители. Кожата му е светла и нежна и ръцете му никога не са вършили тежка работа. А ти кой си?
Проявяваше голяма словоохотливост, защото беше бедняшки син и по дългия си път до Тива се бе сблъскал с недружелюбност и унижения.
— Лекар съм — отвърнах аз. — Бях ръкоположен и за жрец от първа степен в тиванския храм на Амон.
— Сигурно си го довел в пустинята, за да оздравее — предположи Хоремхеб. — Трябвало е обаче да го облечеш по-добре. Но ти не мисли, че се бъркам в работата на лекарите — добави той учтиво.
Студеният червеникав пясък блестеше от светлината на изгряващото слънце, аленото острие на копието лъщеше, а над главата на Хоремхеб соколът се виеше и надаваше крясък. Престолонаследникът се изправи на крака. Зъбите му тракаха, той простена тихо и се огледа с блуждаещ поглед.
— Видях го — рече той. — Мигът ми се стори столетие, аз нямах възраст и той протегна хиляда благославящи ръце над главата ми и всяка от тях ме дари със знака на безсмъртието. Как тогава да не вярвам?
— Дано само не си си прехапал езика — казах аз загрижено. — Опитах се да те предпазя, но нямах подръка клечка, за да я пъхна между зъбите ти.
В ушите му думите ми бяха като бръмчене на муха. Той се бе вторачил в Хоремхеб, погледът му се проясни, очите му се разшириха. Усмивката и удивлението му го правеха красив.
— Тебе Атон, единственият бог, ли те изпраща? — запита той слисан.
— Соколът летеше пред мен и аз го следвах — каза Хоремхеб. — Така стигнах дотук, друго не знам.
Престолонаследникът забеляза копието в ръката му и смръщи чело.