— Може и да не се стигне до тях — рекох аз. — По-важно е да се усмихваш, защото жените, облечени с дрехи от царски лен, са своенравни и усмивката ти може да очарова някоя от тях. В палата няма ли някоя подходяща? Защо да прахосваш златото си, което един ден може да ти потрябва?
— Остави палата, плюя на него — отвърна Хоремхеб. — Сещам се обаче нещо друго. Сред офицерите има един критянин на име Кефта. Веднъж ми се присмя и аз така го сритах, че оттогава ме уважава. Днес ме покани на пиршество в един дом до храма на някакво божество с котешка глава — не помня как се казваше, защото нямах намерение да ходя.
— Това е Богинята Баст — казах аз. — Знам къде е храмът й, мястото е удобно за целите ти, понеже лекомислените жени обичат да се молят на котешката глава и й принасят жертви, за да им осигури богати любовници.
— Но без теб не тръгвам, Синухе — каза Хоремхеб и се почувствува малко неловко. — Аз съм човек от простолюдието, мога да раздавам ритници и да размахвам камшика, ала не знам как е редно да се държа в Тива и по-точно как да се отнасям с тукашните жени. Ти си светски човек, Синухе, роден си в Тива и затуй трябва да дойдеш с мен.
Бях пил вино, доверието му ме поласка, пък и не исках да му призная, че от жени разбирах толкова малко, колкото и самият той. Ето защо пратих Каптах да ни намери паланкин и уговорих с носачите заплащането, докато Хоремхеб продължаваше да пие, за да окуражи сърцето си. С паланкина стигнахме до храма на Баст. Като видяха факлите и лампите пред дома, в който отивахме, носачите се развикаха и настояха за допълнително възнаграждение, но Хоремхеб ги шибна с камшика и те обидено млъкнаха. Млади жени, застанали пред входа на храма, ни се усмихваха и ни канеха на жертвоприношение с тях, ала ние ги подминахме, защото нямаха дрехи от царски лен и не носеха перуки.
Влязохме в двора. Аз вървях напред и никои не се учуди на появата ни — приветливи слуги ни поляха да си измием ръцете, а отвътре към верандата се носеше миризмата на топли ястия, на благовонни мазила и цветя. Роби ни накичиха с венчета от цветя и окуражени от виното, ние се отправихме към салона.
С влизането ни погледът ми се прикова в жената, която дойде да ни посрещне. Дрехата й беше от царски лен и под тъканта крайниците й се очертаваха като на богиня, докато пристъпваше към нас. На главата си носеше тежка синя перука, окичена беше с множество червени накити, веждите й бяха начернени, а подочията й — зелени. Но още по-зелени бяха очите й, също като Нил през летния зной, и сърцето ми потъна в тях. Пред нас стоеше Нефернефернефер, която някога бях срещнал сред колоните на големия храм на Амон. Тя не ме позна, погледна ни въпросително и се усмихна на Хоремхеб, който бе вдигнал офицерския си камшик за поздрав. Младият Кефта от Крит също видя Хоремхеб, дотича, препъвайки се в столчетата, прегърна го и го нарече свой приятел. Мен никой не ме забелязваше, така че имах достатъчно време да огледам сестрицата на моето сърце. Не беше вече така млада, както я помнех, и очите й не се смееха, а изглеждаха студени като зелени камъни. Не се смееха, макар тя да се усмихваше. Погледът й се спря най-напред върху златната огърлица на Хоремхеб, но независимо от това краката ми се разтрепериха, докато я съзерцавах.
По стените на салона се виждаха рисунки на прочути художници, а таванът се опираше върху колони с форма на лилии. Имаше много гости. Омъжени и неомъжени жени с дрехи от фин лен, с перуки и скъпи накити се смееха с наобиколилите ги мъже — млади и стари, хубави и грозни, със златни огърлици и яки, натежали от скъпоценни камъни и злато. Всички бяха шумни и засмени, по пода се търкаляха делви, чаши и стъпкани цветя, а сирийските музиканти така дрънчаха с инструментите си, че беше трудно да се разговаря. Много вино беше вече изпито. На една жена й прилоша, слугата закъсня да й подаде съд и тя измърси дрехата си, с което предизвика всеобщ смях.
Критянинът Кефта прегърна и мен, намаза лицето ми с помада и ме нарече свой приятел. Нефернефернефер ме погледна и каза:
— Синухе? Някога познавах един Синухе. И той искаше да стане лекар.
— Това съм аз, същият Синухе — отвърнах аз и разтреперан я погледнах в очите.
— Не, ти не си същият Синухе — възрази тя и махна с ръка. Оня, когото познавах, беше младо момче и имаше ясни очи като на газела. А ти си зрял мъж и се държиш като такъв. Между веждите ти има две бръчки и лицето ти не е гладко като неговото.
Показах и пръстена със зеления камък, ала тя поклати глава уж недоумяващо и рече:
— В дома ми се е промъкнал разбойник. Ти сигурно си убил оня Синухе, който допадаше на сърцето ми. Няма съмнение, че си го убил и си откраднал пръстена, подарен му от мен, за да си спомня за нашето приятелство. Името му също си откраднал, така че оня Синухе, който ми харесваше, вече не съществува.