Ние пихме, робите изнесоха някои от гостите в паланкините им, а Хоремхеб прегърна жената до себе си и я нарече „сестрица“. Тя се усмихна, сложи ръка на устата му и каза да не говори глупости, за които утре може да се разкайва. Тогава Хоремхеб стана и с чаша в ръка извика:
— Каквото и да върша, вече никога няма да се разкайвам. От днес нататък ще гледам само напред и никога назад. Кълна се в сокола си и в хилядата божества на двете царства. Имената им не мога да назова, но нека те всички чуят клетвата ми!
Той свали златната си огърлица и понечи да я сложи около шията на жената, ала тя се възпротиви и сърдито каза:
— Аз съм почтена жена, а не уличница! — Скочи ядосано и тръгна към вратата, откъдето обаче незабележимо му кимна, Хоремхеб я последва и онази вечер повече не ги видях.
Случилото се не направи никому впечатление. Беше станало късно и гостите би трябвало вече да се разотиват. Те обаче продължаваха да пият, клатушкаха се насам-натам, препъваха се в столчетата по пода и размахваха дрънкалки, които бяха докопали от музикантите. Прегръщаха се, наричаха се „братчета“ и „сестрици“, миг след това се сдърпваха и си подвикваха „говедо“ и „скопец“. Жените безсрамно сваляха перуките си и позволяваха на мъжете да галят голите им глави. Откакто богатите и знатни дами бяха почнали да бръснат главите си, за мъжете нямаше по-голяма ласка от тази. Някои от тях посягаха също към Нефернефернефер, но тя ги отблъскваше с ръка, а щом ставаха по-нахални, аз ги настъпвах по пръстите на краката, независимо от ранга и положението им, понеже всички бяха замаяни от виното.
Аз също бях замаян, но не от виното, а от нейната близост и от допира на ръката й. Накрая тя даде знак на слугите си и те почнаха да гасят светлините, да изнасят маси и столчета, да разчистват стъпканите цветя и венчета и да отвеждат гостите, заспали край делвите, в паланкините им.
— Време е и аз да тръгвам — казах аз и всяка дума пареше на сърцето ми, както солта пари в раната, защото не исках да я изгубя. Струваше ми се, че всеки миг без нея щеше да бъде пропилян.
— Къде ще ходиш? — запита тя, преструвайки се на изненадана.
— Ще будувам на улицата пред дома ти — отвърнах аз. — Ще отида да принеса жертва във всички тивански храмове от благодаря пост към боговете, че отново те срещнах. Откакто те видях, аз пак вярвам в тях. Ще набера цвят от дърветата и ще го разпръсна пред нозете ти, когато излезеш от дома си. Ще купя смирна и с нея ще намажа стълбовете на портата ти…
— По-добре ще е никъде да не ходиш — каза тя, усмихвайки се. — Имам си достатъчно цвят и смирна. Предпочитам да останеш тук, защото, както си възбуден от виното, можеш да се захласнеш по някоя друга жена, а това не ми се иска.
Думите й така ме въодушевиха, че ми се щеше да я грабна в прегръдките си, но тя ме възпря:
— Недей! Не желая слугите да ни видят, защото, макар да живея сама, аз не съм презряна жена. И понеже държиш да бъдеш откровен с мен, аз също ще бъда откровена. Затуй още няма да пристъпваме към онова, заради което си дошъл, а ще идем в градината и там ще ти разкажа една приказка.
Тя ме отведе в градината си, обляна от лунната светлина. Миртите и акациите ухаеха, в езерцето, чиито краища бяха облицовани с пъстроцветни камъни, лотосите бяха затворили цветовете си. Слугите ни поляха да измием ръцете си, поднесоха ни печена гъска и плодове с мед и Нефернефернефер ме подкани:
— Яж и се радвай с мен, Синухе?
Но от силния копнеж гърлото ми се беше стегнало и не ми се ядеше. Тя се хранеше апетитно, поглеждаше ме с лукава усмивка и при всеки неин поглед в очите й се отразяваше лунната светлина. Когато се нахрани, тя каза:
— Обещах да ти разкажа една приказка. Ще го сторя сега, защото до зазоряване има още време, а на мен не ми се спи. Приказката е за Сетне Хемуисе и Табубуе, жрицата на Баст.
— Знам я — прекъснах я аз, безсилен да потисна нетърпението си. — Слушал съм я много пъти, сестрице. Хайде, ела с мен да те прегърна в леглото и да заспиш в обятията ми. Ела, сестрице, защото тялото ми изнемогва от копнеж и ако не дойдеш, ще раздера лицето си с камък и ще зарева от страст…
— Тихо, Синухе, стой кротко — каза тя и ме докосна с ръка. Много си буен и ме плашиш. Нека ти разкажа приказката, за да се успокоиш. И тъй, веднъж, когато търсел заключената книга на Тот, Сетне Хемуисе случайно зърнал в храма жрицата на Баст Табубуе. Тя така го очаровала, че изпратил слугата си с десет дебена злато, за да я склони да прекара един час с него и да се любят. Тя обаче казала: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако господарят ти наистина има такова желание, нека дойде в дома ми, където никой няма да ни види и аз няма да съм принудена да се държа като уличница.“ Тази вест зарадвала. Сетне и той бързо се завтекъл в дома й, където Табубуе го посрещнала и го почерпила с вино. След като разведрил сърцето си, той решил да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, ала Табубуе рекла: „Дошъл си в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Ако наистина ме желаеш, трябва да ми припишеш имота си, къщата си, земята си — всичко, което имаш.“ Сетне я погледнал, пратил да повикат правоспособен писар и подписал договор, че й прехвърля цялото си имущество. Тогава Табубуе станала, пременила се с дреха от царски лен, под която крайниците й се очертавали като на богиня, и се нагиздила. Ала когато сетне се опитал да пристъпи към онова, заради което бил дошъл, тя го възпряла: „Ще намериш подслон в дома ми, но аз съм жрица, а не някоя презряна жена и ти трябва да изгониш своята съпруга от къщата си, за да не се безпокоя, че сърцето ти може да се върне при нея.“ Сетне я погледнал и пратил слуги да изгонят съпругата му. Тогава Табубуе му казала: „Ела в стаята ми и легни в леглото ми, за да получиш наградата си.“ Сетне тържествуващо влязъл в стаята й и легнал в леглото, за да получи наградата си, но в този момент се появил един слуга и съобщил: „Децата ти са дошли и плачат пред портата за майка си.“ Сетне се направил, че не чува — единственото му желание било да пристъпи към онова, заради което бил дошъл. Ала Табубуе рекла: „Аз съм жрица, а не някоя презряна жена. Затуй сега ми хрумна, че някой ден твоите и моите деца могат да влязат в свада за наследство. За да не се случи това, трябва да ми разрешиш да убия децата ти.“ Сетне й разрешил да убие децата му в негово присъствие и да ги хвърли на двора за храна на кучетата и котките. И докато пиел вино с Табубуе, той чувал как кучетата и котките водели шумна борба за месото на децата му.