— Стига си дрънкал глупости! — скастрих го аз и вече съжалявах, че го бях заговорил по име, защото веднага почна да фамилиарничи. — Досаждаш ми като бръмчаща муха и не мислиш, че нямаме нищичко за пренасяне в жертва. Нали сега друг е собственик на всичко, с което разполагахме.
— Мъж ли е или жена? — полюбопитствува Каптах.
— Жена — отвърнах аз, не виждайки причина да крия това от него.
Като чу, той отново се завайка, заскуба косите си и извика:
— По-добре да не бях се раждал! По-добре майка ми да ме беше удушила начаса с пъпната ми връв! Няма по-зла участ за роба от слугуването при безсърдечна жена, защото тя явно ще да е без сърце, щом те е довела до такъв хал. Ще ме кара от сутрин до вечер да тичам с болните си крака, ще ме боде с игли и ще налага с тояга старческия ми гръб, докато зарева от болка. Такава беда да ме сполети, макар че славех Амон и му принасях жертви от благодарност, че ме е направил слуга на млад и неопитен господар…
— Тя съвсем не е безсърдечна — успокоих го аз. Дотолкова бях обезумял, че поради липса на приятел, комуто можех да се доверя, бях готов да разговарям за Нефернефернефер дори с роба си. — Когато лежи гола в леглото си, тя е по-красива от луната, кожата й лъщи от скъпите масла, а очите й са зелени като Нил през летния зной. Ти си за завиждане, Каптах, че ще имаш щастието да живееш в близост до нея и да дишаш въздуха, който диша тя.
Каптах захленчи още по-силно:
— Ще вземе да ме продаде при носачите или в каменоломната, дробовете ми ще се задъхват, от ноктите ми кръв ще тече и аз ще пукна в тинята като натирено магаре.
Дълбоко в себе си осъзнах, че той е прав — в дома на Нефернефернефер едва ли щеше да се намери място и хляб за такъв като него. От моите очи също закапаха сълзи, без да знам дали оплаквах него или себе си. Като ги видя, Каптах занемя и уплашено ме погледна. Аз притиснах глава между ръцете си и не се интересувах, че моят роб ме виждаше да плача. Каптах ме докосна с широката си длан и тъжно каза:
— За всичко съм виновен аз, защото не успях да опазя господаря си. Но откъде можех да знам, че той е бял и чист като още необличана дреха? Иначе не мога да си обясня всичко това. Вярно е, че много се учудвах защо господарят ми никога не ме пращаше да му намеря някое момиче, когато нощем се прибираше от кръчмата. Пациентките, дето ги пращах да се разсъбличат пред теб, та дано се сетиш за любов, си тръгваха недоволни и ме наричаха мръсен плъх. А между тях все пак имаше сносни, млади, че даже и хубави жени. Но всичките ми грижи отиваха на вятъра и аз глупакът радостно си мислех, че може би никога няма да доведеш в къщата си невеста, която да ме бие по главата и да залива краката ми с вряла вода, щом се скарате. Какво говедо съм бил! Тръстиковата колиба пламва от първата главня и става на пепел.
— Като си неопитен, господарю — продължи той, — защо поне с мен не си се посъветвал? Видял съм много и знам много, ако че не ми личи. Макар и отдавна, аз също съм спал с жени и мога да те уверя, че хлябът, бирата и пълният стомах не могат да се сравняват с прегръдките и на най-хубавата жена. Ех, господарю, когато отива при една жена, мъжът трябва да си носи тояга. Иначе тя се качва на главата му и го оковава във вериги, които като канап се врязват в месата му, разраняват сърцето му, както камъчето, попаднало в сандала разранява крака. Амон ми е свидетел, господарю, че ако нощем беше водил момичета вкъщи, щяхме да си спестим всички тези неприятности. Напразно си си губил времето по кръчмите и увеселителните заведения, щом се оставяш една жена да те зароби.
Каптах приказва още дълго, докато думите му почнаха да звучат в ушите ми като бръмчене на муха. Най-сетне той притихна, приготви ми вечеря и ми поля да си измия ръцете. Ала на мен не ми се ядеше, в тялото ми бушуваше огън и с настъпване на вечерта в главата ми се въртеше една-единствена мисъл.
Каптах се нахрани с апетит, изпразни, делвата с бира и запя тъжни песни, заскуба косите си, посипа се с пепел в кухнята и накрая заспа. Моето тяло беше толкова неспокойно, че не можех да заспя и излязох да се разходя в тъмното. Наминах край храма на Баст и видях, че пред къщата на Нефернефернефер горяха факли. От паланкини слизаха весели гости и влизаха вътре, но аз не се осмелих да отида при нея, защото ми бе забранила. Обикалях около храма на Баст и мислите ми като отровни змии се впиваха в плътта ми. Девойките ме подръпваха за ръкавите, смееха се и ми шепнеха в тъмното, докато най-сетне, изнемогнал и отчаян, тръгнах след една от тях. Тя ми поиска подарък и аз й дадох последните си късчета мед. Последвах я покрай стените на храма, където тя легна на земята и разтвори дрехите и обятията си. Макар да имах желание, аз не можах да посегна към нея и си тръгнах. Край стените на храма вонеше на пикоч, момичето ме застигна, плю след мен и ме изруга.