— Значи баща ми не ми е оставил никаква вест? — запитах аз.
— Не, не ти е оставил, господарю.
Сърцето ми се беше вкоравило и вече не трепваше, ала мислите ми — ясни и спокойни — летяха като птици в свежия въздух. След кратко умуване казах на Каптах:
— Дай ми всичката си мед и всичкото си сребро. Дай ми ги веднага и дано Амон или някое друго божество възнагради постъпката ти, ако сам не успея да сторя това. Трябва да пренеса телата на родителите ми в Дома на смъртта, а нямам с какво да заплатя балсамирането им.
Каптах заплака, завайка се и няколко пъти вдига ръце в скръбен жест, но после се завтече към ъгъла на градината. Оглеждаше се като някое псе, тръгнало да изрови зарития от него кокал. В ъгъла на градината той обърна един камък и изпод него извади парцал, в който бе увил медта и среброто си. Те не тежаха дори два дебена, макар да бяха спестяванията от целия му робски живот. С плач и дълбоко прискърбие Каптах ми ги даде — хвала му за вечни времена и дано тялото му се запази завинаги.
Вярно, че имах приятели — Птахор и Хоремхеб сигурно щяха да ми дадат злато на заем, Тутмос също би могъл да ми помогне, но нали бях млад, смятах, че всички са узнали за позора ми, и предпочитах да умра, отколкото да погледна приятелите си в очите. Заради делата си бях прокълнат пред хората и боговете и дори на Каптах не успях да благодаря, тъй като в този миг на верандата се показа майката на новия му господар и със сърдит глас повика роба. Лицето й беше крокодилско, а в ръката си стискаше тояга. Каптах бързо побягна и захленчи още по стълбите към верандата, преди тоягата да беше заиграла. Този път ни най-малко не се преструваше, защото горчиво оплакваше медта и среброто си.
Забързах към бащината си къща. В двора съседи стояха със скръбно вдигнати ръце, отдръпваха се ужасено от пътя ми и дума не ми проговаряха. Вратата на къщата беше разбита и по покъщнината личеше печатът на съдебните служители. Във вътрешната стая Сенмут и Кипа лежаха в леглото си с руменина по лицата, сякаш бяха още живи. На пода все още тлееше мангалът — зад плътно затворените врати и прозорци въглеокисът ги бе приспал завинаги. Без да ме е грижа за печата на съдебните служители, завих телата им в одеялото и повиках един магаретар, който се съгласи да ги превози. С негова помощ ги натоварих на гърба на магарето му и ги откарах в Дома на смъртта. Там обаче не искаха да ги приемат, понеже нямах достатъчно сребро дори за най-евтиното балсамиране. Тогава се обърнах към миячите на трупове:
— Аз съм Синухе, син на Сенмут. Името ми стои в Книгата на живота, но ме сполетя зла участ и сега нямам достатъчно сребро да платя за погребението на родителите си. В името на Амон и всички египетски божества ви моля да балсамирате телата им, а през туй време аз с цялото си изкуство ще бъда на ваше разположение.
Те ме изругаха заради твърдоглавството ми, но накрая обезобразеният от чума старши мияч взе медта и среброто на Каптах, заби куката си под брадичката на баща ми и го метна в големия басейн за бедняци. После заби куката и в майка ми и я метна в същия басейн. Всеки ден един от басейните, които бяха тридесет на брой, се пълнеше, а друг се изпразваше. Така телата на починалите бедняци престояваха общо тридесет дни в разтвор от сол и луга, за да се запазят след смъртта. Друго за тяхното балсамиране не се правеше, но тогава това не ми беше известно.
Трябваше още веднъж да ида до бащината си къща, за да оставя одеялото, носещо печата на съдебните служители. Старшият мияч се захили подигравателно и ми каза:
— Хем гледай да се върнеш до заранта, че ако дотогава не дойдеш и не бъдеш на наше разположение, ще измъкнем старците ти от басейна и ще ги хвърлим на кучетата!