От думите му разбрах, че не ме смяташе за правоспособен лекар, а за шарлатанин.
Върнах се в бащината си къща с кораво като камък сърце, макар че порутените стени сякаш ми говореха. Всяка глинена тухла ме зовеше, старата сикомора на двора ме зовеше, езерцето на моето детство също ме зовеше. Затуй оставих одеялото на мястото му и побързах да изляза, но на портата ме пресрещна писарят, дето упражняваше професията си на другия ъгъл, до дюкянчето за подправки. Той вдигна ръка в скръбен жест и каза:
— Ти ли си, Синухе, синът на почтения Сенмут?
— Аз съм — отвърнах и той продължи:
— Не бягай от мен! Твоят баща ти остави вест, която искал лично да ти съобщи, но те нямало вкъщи.
Свлякох се на земята и скрих глава в ръцете си, а писарят извади лист и зачете:
— Сенмут, чието име е вписано в Книгата на живота, и жена му Кипа отправят този поздрав към сина си Синухе, получил в палата на фараона прозвището Този, който е самотен. Боговете те изпратиха при нас и ти през целия си живот ни носеше само радост и никога тъга. За нас ти беше голяма гордост. Сега сме загрижени за теб, защото си имал неприятности, а не можем да ти помогнем както бихме желали. Убедени сме, че всичко, което си сторил, е правилно и че е било наложително да го сториш. За нас не тъгувай, макар че е трябвало и гроба ни да продадеш. Сигурно не би го сторил, ако нямаше причина за това. Съдебните служители припират, та не ще дочакаме да удари последният ни час. За нас смъртта е добре дошла като сън за уморения и покрив за бежанеца. Животът ни беше дълъг и в него имаше много радости, но най-голямата радост ни донесе ти, Синухе, когато дойде от реката, макар че бяхме вече стари и самотни. Затуй те благославяме и не съжалявай, че си нямаме гроб. Пустословието на всичко земно е голямо и може би е по-добре да изчезнем в небитието, без да се излагаме на бедите и опасностите по трудния път към Западната страна. Помни, че смъртта ни е била лека и че преди края си сме те благословили. Дано боговете на Египет те пазят от опасности, дано сърцето ти не познае скръб, а радостта от децата ти да бъде такава, каквато беше нашата от теб. Това ти пожелават баща ти Сенмут и майка ти Кипа.
Сърцето ми вече не беше твърдо като камък, то потръпна, размекна се и сълзите ми закапаха в прахта пред мен.
— Ето ти писмото — каза писарят. — Баща ти не сложи печат, нито пък виждаше, за да го подпише. Но ти ще ми повярваш, ако ти кажа, че съм го написал дума по дума под негова диктовка. За по-голяма достоверност сълзите на майка ти тук-таме са размазали буквите. — Той ми показа листа, но сълзите заслепяваха очите ми и нищо не виждах. Сви го отново и го пъхна в ръката ми с думите: — Баща ти Сенмут беше порядъчен човек, а майка ти Кипа — добра душа, макар понякога като всяка жена да имаше остър език. Ето защо написах всичко това, въпреки че баща ти не можеше да ми предложи никакъв подарък. А на теб ти давам писмото, въпреки че е написано на хубав папирус, който лесно може да се почисти и отново да се използува.
Размислих бързо и рекох:
— Аз също нямам подходящ подарък, добри човече, ала вземи наметката ми. Макар да е мръсна и измачкана, тя е ушита от хубава тъкан.
Свалих наметката си и му я подадох. Той недоверчиво опипа тъканта, но после смутено вдигна ръка и каза:
— Каквото и да говорят хората за теб, Синухе, щедростта ти е голяма. И ако някой каже, че си ограбил баща си и майка си и оголели си ги тласнал към смъртта, аз ще се застъпя за теб. При все това не мога да приема наметката ти, защото е от скъпа материя. Без нея гърбът ти ще изгори от слънцето като гърба на роб и ще ти излязат мехури, които също страшно болят.
— Вземи я — настоях аз — и нека боговете на Египет те благословят и тялото ти се запази вечно, защото не подозираш какво добро дело си извършил.
Тогава той взе наметката, вдигна я високо над главата си и си тръгна, давайки воля на радостта си. Останал само по престилка както робите и говедарите, аз се отправих към Дома на смъртта, за да помагам тридесет дни и тридесет нощи на миячите на трупове.
4
Като лекар, смятах, че съм се нагледал на смърт и страдания, че съм претръпнал пред зловонията и опипването на циреи и гнойни рани, но започвайки работа в Дома на смъртта, имах чувството, че съм невръстно дете и нищо не знам. Бедняците не създаваха особени трудности — лежаха си кротко в басейните с лютива миризма на луга и сол и аз скоро свикнах да боравя с куката, с която ги местеха. Телата на покойниците от по-висшето съсловие изискваха повече умение, измиването и напъхването на вътрешностите им в делви налагаше по-голяма претръпналост на сетивата. Но най-голяма претръпналост изискваше обстоятелството, че Амон ограбваше мъртвите по-безогледно, отколкото приживе. Цената за балсамирането се менеше в зависимост от платежните възможности, балсаматорите лъжеха близките на покойниците и твърдяха, че са използували най-различни скъпи масла, мехлеми и консервиращи вещества, макар всичко да беше едно и също плюс сусамово масло. Само телата на сановниците се обработваха най-изкусно, докато в останалите се впръскваше масло, което разяждаше вътрешностите й, след туй се натъпкваха с тръстика, напоена със смола. На бедняците и това не се полагаше — на тридесетия ден измъкваха с кука телата им от басейна, изсушаваха ги и ги връщаха на близките им.