Освен това по време на тихата му бавна работа в катакомбите на Дома на смъртта той ме научи на много мъдрост. След някой ден аз се осмелих да го разпитам едно-друго и той не се стъписа пред въпроса ми „защо?“. Носът ми вече беше претръпнал към вонята и острите миризми в Дома на смъртта, защото човек лесно се пригажда и свиква с всичко. Мъдростта на Рамосе разсея погнусата ми и аз го обсипвах с въпроси, докато се занимавахме с клещите и паниците с масла.
Най-напред го запитах защо миячите говорят така безбожно, защо се бият за женските трупове и не могат да мислят за нищо друго освен за похотта си, макар да се очакваше, че са се примирили, щом като ден след ден години наред живеят в близост до смъртта. Рамосе отговори:
— Те са прости хора, волята им плува в кал, както и човешкото тяло става на кал, ако го оставиш да се разложи. Но в калта се крие жаждата за живот и тази жажда е породила животните и хората. Боговете, предполагам, също са породени от тази жажда. Колкото по-близо стои човекът до смъртта, толкова по-силно у него се разгаря похотта, щом волята му е обвита в кал. Затуй умният се примирява със смъртта, но тя превръща простия в звяр, който, пронизан от стрела, изпуска семето си в пясъка. Техните сърца също са пронизани от стрела, иначе никога не биха попаднали в Дома на смъртта. Ето защо не се чуди на поведението им, а по-скоро ги съжалявай. Не труповете оскверняват те, защото трупът е студен и безчувствен, а себе си оскверняват всеки път, когато се връщат в калта.
С късите клещи той много внимателно и бавно разтроши през носа крехката вътрешна кост на черепа на един сановник, взе дългите гъвкави клещи и почна да вади мозъка в паницата с гъсто масло.
— Защо? — запитах аз. — Защо човешкото тяло трябва да се подготви да устои на смъртта, след като е студено и безчувствено?
Рамосе ме погледна с малките си кръгли очи на костенурка, избърса ръце в престилката си и отпи бира от бокала, сложен до паницата с мозъка.
— Така е било и така трябва да бъде — отговори той. — Кой съм аз, че да обяснявам онова, което се прави от незапомнени времена? Казват, че Ка, тоест човешката душа, се връща в погребаното тяло, яде от храната, която й принасят в жертва, и се радва на цветята, полагани пред нея. Само че Ка изяжда съвсем малко — толкова малко, че не се вижда с човешко око. Затуй една и съща жертва може да бъде предназначена за мнозина, от гроба на царя тя се пренася пред гробовете на неговите велможи и накрая, щом се стъмни, жреците я изяждат. А пък Ба, сиреч духът на човека, излита от носа на умиращия, но къде отива — това вече не мога да кажа. Знам само, че така става. Много свидетели открай време са го потвърждавали. Между Ка и самия човек няма разлика, освен че Ка няма сянка, а човекът има. Иначе те са едно и също. Така казват.
— Думите ти, Рамосе, са, като досадно бръмчене на муха — рекох аз. — Не съм толкова неук, че да ми дърдориш изтъркани неща, които съм слушал и чел до втръсване. Кажи ми каква е истината!
Рамосе отново отпи бира от бокала и разсеяно погледна парченцата мозък, които плуваха по повърхността на маслото в съседната паница.
— Още си млад и напорист, щом задаваш такива въпроси — реч той, лицето му се сви и устата му се разтегна в лека усмивка. — Сърцето ти е неспокойно, щом питаш за такива неща. Моето сърце е старо, обръгнало и многобройните въпроси не го вълнуват. А дали има, или няма полза от балсамирането на човешкото тяло, това не мога да ти кажа и никой не може да ти каже, дори и жреците. След като е правено и винаги ще се прави, най-сигурно е обичаят да се спазва, понеже от това поне вреда няма да има. Знам само, че досега никой не се е върнал от Западната страна да разкаже какво има там. Някои твърдят, че в сънищата им ги спохождала Ка на покойните им близки, съветвала ги, поучавала ги и ги предупреждавала, но сънищата са си сънища — на сутринта ги няма и Ка изчезва. Вярно е, че веднъж някаква жена се съживила в Дома на смъртта, върнала се при мъжа си и родителите си и още дълго живяла, преди да умре отново. Ала това се е случило, защото не е била умряла наистина. Някой, изглежда, я е омагьосал, за да похити тялото й и да го подчини на волята си, както става понякога. Та тази жена разказвала, че в смъртта си попаднала в царството на мъртвите, където владеел мрак. Нападнали я някакви ужасни същества — павиани, които я прегръщали, и чудовища с крокодилски глави, които хапели гърдите й. Всичко това е записано, съхранява се в храма и срещу заплащане се чете на ония, които желаят да го чуят. Само че кой вярва на женски приказки? И все пак смъртта й била направила такова впечатление, че до края на живота си тя живяла набожно, всеки ден ходела в храма и пропиляла за жертвоприношения зестрата си, както и имуществото на съпруга си, поради което децата й обеднели и нямали средства за балсамиране на тялото й, когато наистина умряла. Ала от храма й подарили гроб и запазили тялото й за вечни времена. Гробът й в града на мъртвите все още се показва, както може би знаеш.